Министър Москов, по-добре ли е умрял циганин вместо пребит лекар?! *

От известно време из интернет пространството се носят думите на министър Москов и всичкото живо политик се втурна да го заклеймява като ксенофоб и расист. Как искал да въведе нови правила и да променял видиш ли вида, в който излизат линейките навън. И веднага стигнахме резонно до оставката му. Повод за моите писания е статията на многоуважавания другар Папазян..., който все по-често пише странни и поръчкови статии. Преди, когато се ограничаваше до футбола, нещата бяха доста по-добри. Сега бъка от интересни предположения и благоразположение към циганите. Аз си признавам, че не съм ксенофоб, расист или нещо по-лошо, но някак от вътре ми иде да му изръкопляскам на министъра. Време беше някой да излезе и да каже истината и не ме интересува какво е съотношението между бити от бели и бити от цигани лекари, най-малкото защото до сега не съм видяла осъден циганин, докато българи има много такива. В нашата държава има един основен проблем, че някои са по-граждани от други и като такива, много често си позволяват да се възползват от благата на същата тази държава, но видиш ли, без да спазват някакви задължения към нея. А навсякъде по света, хорицата казват, че видиш ли, след като имаш права, то имаш и задължения. Не знам къде другаде има държава, в която на циганите им се позволява да не си плащат ток, вода, не биват съдени, а държани като изгоден електорат и ползвани за различни цели. О да, другарю Папазян, част от политиците, нямат сметка циганите да бъдат образовани, да бъдат накарани да си плащат здравни осигуровки и да ходят навреме на лекар, за да не изпадаме в ситуации като тази, да бъдат пращани полицаи с линейката. Всеки един от нас знае, че ако не плаща данъци, ток, вода, телефон, не спазва реда, то във всеки един момент може да бъде санкциониран, арестуван или да му бъде спрян тока, водата, телефона и изобщо да си има проблеми със съответните власти. А от парламентарната трибуна господа политиците, излъскани до блясък, под булото на властта ни обясняват как ние не трябва да защитаваме министъра, защото той нарушавал нечии права. Господа и дами политици, а моите права кой ги защитава? И защо аз да мра, докато някъде бият медиците? Аз също разчитам на тези линейки, на тези специалисти, на тази помощ. И докато аз си плащам, за да получа навременна и адекватна помощ, там някъде бият медиците и им пречат да стигнат до мен... До тези, които си плащат, за сметка на тези, които доят системата. Аз, а и хиляди като мен, не са съгласни господа и дами и ни писна всичко да е за наша сметка! *Министър Москов, по-добре ли е умрял циганин вместо пребит лекар?!

Под горящия купол на цирка...*

И така - отново страната беше разтресена от поредните избори, отново интересни резултати, отново интересни договорки между партиите... И поредният потресаващ случай - отново съвестта на страната изгоря на поредната клада... А дали? Трудно се пише за такива неща, много трудно, но от случая с Пламен Горанов някак не мога да приема, че това е нормално - здрави, млади прави хора, уж без психически проблеми, да излязат на улицата и да си драснат клечката... А в страни от тях, лешоядите да кръжат и да снимат... Какво точно промени моралните ценности у нас? Какво може да докара един човек до там, че вместо да се втурне да гаси пожар, той застава отстрани и го снима? Какво ни принизява до толкова? Типично римска максима - хляб и зрелища... А на арената са младите хора, хоито принасят себе си в жертва на Цезар... Осъденият на смърт те поздравява! Това ли правим ние? Осъждаме на смърт душите си, защото не можем да поемем здраво юздите на живота си в ръце и да ги насочим там, където можем да постигнем свободата...Какво налага такава безумна смърт? Как може майка, да посегне на живота си и да остави товара на своята вина върху плещите на детето си? Кое може да бъде толкова тежко, че да скъса нишката с живота? Да пререже до корен любовта? Как може една майка да прехвърли своите демони върху душата на детето си? А какво точно налага грозното поведение на медиите? И защо обожествяваме и въздигаме на пиедестал такава смърт? С какво е по-различен или по-велик този, който посяга към огън от този, който посяга към нож? Или отрова? Или пък въже? И защо едни са по-високо от други? Или по-възвисени от други, че да заслужат ден на траур? С какво този акт, ще помогне на страната ни? По какъв начин ще засегне политиците? Или ще промени нещата? Как ще отвори очите на хората? Може само да причини мъка... огромна мъка на едно 11-годишно дете... Да го бележи с огнената дамга на вината... За това, че не е било достатъчно умно, за да задържи любовта на мама... Поредният цирк, в който клоуните не се сменят, а дресьорите все по-настървено ръгат с остена животните... Докато не сломят духа им и на манежа не останат с пречупен гръбнак гордите лъвове... *Заглавието е породено от статията ПАРТИЙНИ КИБРИТИ

Край морето*

Край морето Стоях загледан: едностайно вълната гонеше вълна в море - пустинно и безкрайно. А сякаш птица, лекокрила, ей кораб с опнати платна - стрела не би го опредила. "Постой" - по пеница бразда бе кратка негова следа... Току се кораба затули и огън-сълза из очи полекичка се претъркули. Светът - море... И нявга що ли след мене тук ще поличи от преживените неволи? Пейо Яворов

От дълги години съм в чужбина и си мислех, че съм свикнала с така наречената homesickness, но понякога все още ме изненадва и ме грабва с хищните си пръсти, не ме оставя да дишам и сякаш шеметно ме връща назад. В края на октомври сме и който е бил на морския бряг ще каже, че в момента морето не е особено привлекателно, няма нищо общо с летния блясък, топлина и уют. Но за мен винаги е било прелестно, когато е бурно, разпенено и свирепо... А зимата е особено красиво. Няма такива цветове и такъв мирис.

Днес напълно внезапно, докато вървях по една Мюнхенска улица, с такава сила ме сграбчи миризмата на море... Все едно ме викаше, мамеше ме обратно. Толкова силно почувствах уханието на морето, че все едно бях там, на брега, разперила ръце, в опит да го прегърна... Разплаках се... Усетих го толкова истинско, наред с миризмата на студа, на зимата тук, сякаш ако затворех очи, щях да се върна отново там... И в следващия миг усещането изчезна... Озовах се на една шумна мюнхенска улица, със сълзи в очите и мисълта, че искам, отчаяно искам да докосна морето... *Край морето

И заживели щастливо... :)

Винаги съм обичала празниците, без значение в каква форма и какъв е точно празникът. Обичам когато има суетня, весело настроение и много приятни емоции. А каква по-хубава или по-голяма емоция от сватба :) Въпреки че вече навъртяхме 14 години, все още си спомням с умиление купона за сватбата :) Така скоро не знам дали ще се забавлявам. Хубави и любими хора, събрани заедно на едно място, танци, веселие до зори. Имаше и комични моменти, които никога няма да забравя - например фотографа, на който не бяхме дали позволение да снима и младоженеца и кума, които искаха да пристъпят към тежка саморазправа :) Или това, че булката не беше яла, а порцията й замина в дома на свекървата :) Или това, че братът на булката я накара да танцува кан кан пред всички :) За съжаление, част от хората или не са сред нас... или се разделиха..., но емоцията остава. Историята ни може да се нарече леко банална - запознахме се на сватба, да, на сватба :) на бъдещите ни кумове. А след това започнаха едни редовни пътувания между Варна и Търново, които колкото бяха отегчителни, толкова и емоционални :) Не издържахме дълго на тоя трафик, де :) Решихме след три месеца, че е време да спрем да спонсорираме биомет и да се съберем да живеем заедно. Пътуването също беше емоция, пренесохме един пълен голф с багаж :) почти нямаше място за нас, но пък беше много много весело. И след още три месеца, усилена работа по подготовка на сватбеното тържество, официално скрепихме съюза. Естествено, типично в наш стил, не се разминахме и тук без емоции. Дамите в гражданското решиха, че не ни харесват и ни върнаха пет пъти :) Ние обаче се оказахме по-упорити от тях и в крайна сметка успяхме с документите. На другия ден с бодра стъпка към гражданското и още на влизане - скандал :) Не ни дават да снимаме, братята ни не може да стоят при семейството и още куп щуротии. Ние естествено се скарахме подобаващо с тях, а накрая на церемонията се хилихме като препили :) Имахме едни вързанки на халките, докато ги махнем, голям смях... Успях да настъпя младоженеца, както си е по традиция и да счупя един нокът, докато отварям кутията с чашите. Тъй като от дете не харесвам речите в гражданското /които не са се променили и до днес/, решихме, че ще си организираме всичко, около свещеникът, тъй като изключително много харесвахме неговите церемонии. И съответно по тази причина имаме две дати :) Едната е от гражданското, другата е от църквата. И там не минахме без приключения и емоции - свещеникът така здраво удря глави, че свитки ми излязоха :) И така започна нашия дълъг семеен път... През 2005та изпратиха мъжа ми в Германия... И така започна останалата част от семейната сага - при това най-хубавата. Тук се родиха нашите две дивачета - Алекс и Мила. Обичам ги повече от живота си и не знам какво бих правила без тях, но понякога ми иде да ги пратя на гости на баба им и да не ги прибера, хаха, познато ви е, нали :) Ако се чудите защо ви разказвам всичко това - то днес е денят Х - денят на нашата годишнина. Мислех си, че моето мило не е романтична натура, обаче се оказах страхотно изненадана. Получих невероятни подаръци за празника.

Много е хубаво да ти подарят звезда! А още по-хубаво е да ти подарят сайт, в който описват любовната ви история. http://agospodino9.wix.com/family Чувствам се прекрасно и много много щастлива! И много много ги обичам! Всички!

Писмо до тъгата...

"Мили Дядо Боже, Днес съм на сто години. Като Маминка Роза... Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим..." "Оскар и розовата дама" Ерик-Еманюел Шмит

Мили Дядо Боже, ето отново сядам пред белия лист... Не те моля често за разни неща, имаме си приказка с теб, нали знаеш... Аз няма да те безпокоя, ти ще ми помагаш, когато можеш... Не те моля за глупости, рядко ми се случва и да те питам разни неща... Но сега ми се иска да те помоля... Не за нещо голямо, дребничко е, а така боли... Моля те, върни ми пак светлината - да се радвам на света около мен... Моля те, върни ми усмивката - за да не боли, когато прогледна... Моля те, вземи си самотата - не съм те молила за нея... Моля те, върни ми красотата на деня... Моля те, върни ми сърцето... с обич...

Пепеляшка в страната на вълшебните кремове или тъмните потайности на един МОЛ :)

Пепеляшка, като една изтънчена принцеса имаше слабост към красивите МОЛ-ове. Там винаги намираше по нещо интересно за себе си, я нова рокля, я нови обущета, или пък добавяше по нещо към любимата си колекция бижута. И тъй като се чувстваше леко разстроена и депресирана, реши, че трябва все пак по някакъв начин да се почувства добре. Обади се на любимата си приятелка Ариел и се разбраха да се срещнат там. Пепеляшка все пак беше принцеса и като такава, много обичаше да закъснява, но този път за нейна огромна изненада успя да стигне рано в МОЛ-а и реши да се поразходи. Трябва да споменем, че като една истинска принцеса, тя имаше невероятна коса, страхотна кожа и не употребяваше почти никаква козметика. Царските гримьори ужасно много й се сърдеха, когато трябваше да я подготвят за бал, защото тя отказваше да прилича на коледен сладкиш :) Докато зяпаше по разкошно подредените витрини и се чудеше къде точно да инвестира парите на баща си, пред погледа й се появи фина мъжка ръка, с дълги пръсти, която стискаше някаква вълшебна тубичка. Пепеляшка понечи да отмине, но младият мъж беше толкова настоятелен, че се наложи да спре рязко, за да не мине през него. В интерес на истината мъжът си заслужаваше спирането и Пепеляшка изчака да чуе какво иска от нея. - Госпожице, може ли един въпрос? - веднага атакува младежът... - Щом е един, може, - реши да бъде благосклонна принцесата, все пак нямаше какво да прави, а разговорът започна обещаващо... - Може ли да ви предложа един разкошен крем? - продължи младежът - О, благодаря ви, - отвърна Пепеляшка, - но не ползвам такива неща. - Елате при мен, отделете ми малко време, - помоли пак момъка. - О, добре, но само за малко... Младежът пипна кожата на ръката на Пепеляшка - това беше почти като милувка - и промърмори под нос - Това ще е прекалено лепкаво. Позволете да ви предложа нещо друго, което е по-добро за вас. И бръкна в едно малко бурканче, пълно със синя материя. Пепеляшка леко се притесни, все пак не е добре да си имаш срещи с магии, а и опитът от приятелския й кръг показваше изненадващи бракове след среща с тъмната материя, затова подаде едва едва ръка. Любезният момък мацна с една пръчица нещо синьо, на едри зрънца и я помоли да разтърка ръце. Пепеляшка с огромна неохота се подчини. Материята беше много особена, странно хлъзгава, но миришеше приятно. - Това са специални соли от Омагьосаното езеро, те ще направят кожата ви още по-мека и по-нежна и ще накарат всички принцове да падат в краката ви. - Но аз не ползвам такива неща, а и за какво са ми всички принцове? Трябва ми само един - засмя се Пепеляшка... - Е, всяка принцеса има нужда да се чувства красива и да бъде заобиколена от много мъже. - О, аз не съм ли красива? - Хм, любезна, а вие кога за последен път михте ръцете си? Погледнете какво остава тук! Не може така да се отнасяте към прелестната си кожа! Това е кощунство, всяка жена трябва да ползва такива неща, за да стане още по-нежна и ефирна. - Но аз съм нежна и ефирна. - О, сега ще ви предложа нещо друго, специално - като амброзия. Ето, сложете това на ръцете си. Усещате ли аромата? Прелестен е, нали? - Хм, младежо, какво се опитвате тук да ме баламосвате. Нищо не усещам. - Но как може така да не искате да ползвате моята съвършена козметика? - Младежо, вие сте срещнали единствената принцеса, която не желае и не ползва никаква козметика. Как очаквате да се почувствам поласкана, като вие през цялото време се опитвате да ми кажете колко съм грозна... Ядоса се Пепеляшка, обърна гръб на момъка и продължи да се разхожда. Денят завърши с две невероятни рокли, един пръстен с диаманти и дълго матине с Ариел...

Кафенето на спомените...

"И в очите ти не надниквам, за да не видя, че вече ме няма".... Отмятам кичур коса от очите ти и търся в тях любовта, която споделяхме... Но там намирам само пустота и досада... Протягам ръка и се опитвам да стигна до теб, но не мога. Все едно си затворен зад дебела стена...Опитвам се да достигна до теб, да намеря общите спомени, но там е само тъма... Обичам да те докосвам, да се оглеждам в очите ти, които струят от любов. Онази любов, която разтърсва света ти, кара те да летиш и да виждаш света с розови очила... Обичам да докосвам ръцете ти - големи и силни, и в същото време толкова нежни... Обичам да полагам глава на топлото ти рамо, за да споделя деня си... Обичам да виждам усмивката ти, в която грее една цяла вселена... Обичам смеха ти, който звъни в утрото... Обичам нашите малки тайни, които карат страните ми да розовеят... Обичам докосването ти, което кара тялото ми да трепти в ритъма на любовта... Обичам всичко у теб..., но това, което обичам е вече само спомен... Загубих те, някъде там, на пътеката на днешния ден, устремени към утрото на нашето собствено безразличие...

Обичам шопската салата....

И така, отново е лято и отново е време за отпуска. И като всеки българин, който живее навън и милее за родното, и аз решавам да си се прибера. А и друго е при мама и татко :), а зеленчуците и плодовете в тяхната градина са още по-примамливи на фона на пластмасите, които се налага да ядем навън... Пътуването ни минава сравнително леко и безпроблемно, даже неочаквано добре. Пътищата на родината са осеяни стандартно с дупки, които като че ли стават все по-големи и по-големи и имаш чувството, че някой ден лунните кратери ще се преместят на пътищата на България... Морето - ах, това прелестно море, което помним от детските си години, е останало в спомените ни и на негово място се е появила смрадлива локва, пълна с водорасли, плаващи фасове и мистериозни субстанции... Дори не ми се иска да си представя какви ли са те...Плажната ивица е претъпкана, любимите полски и руски туристи са на по четири реда и имаш чувството, че си попаднал в кутия със сардини... За мое огромно щастие, любимата морска кръчма е все още на мястото си, не е поскъпнала драстично и храната е все така вкусна. Успяхме да я посетим с приятели и да изкараме няколко приятни часа там. Варна, тази перла в короната на морските курорти вече доста е позалязла като слава :( Дупки, мръсотия, безумно движение... Няма нищо общо с онзи красив град, който помня. Пътищата на страната са осеяни с малки пирамидки... Всеки ден съобщават за все повече и повече убити по пътищата... И въпреки това правилата не се спазват. Започвам да си мисля, че може би аз съм забравила правилника, или пък този правилник, който спазват тук, са го приели, докато ме е нямало и аз имам чувството, че съм пропуснала нещо ужасно важно... Спирам на пътека, да дам път на пешеходците, покрай мен профучава такси и почти отнася крака на последния преминаващ... Вероятно аз някъде съм проспала основни часове по пътна безопасност... Жега е и след един проливен и разхлаждащ дъжд, решаваме с фамилията да похапнем в парка. Любимо заведение, в което предлагат сачове се оказва поредната изненада. Сменен грамаж, нямащ нищо общо с предишното предлагано, месото вътре - старо, накъртя, в добавка - тъй като сме в парка, минава машина за пръскане срещу комари. В 9 часа вечерта, при указано време за същата дейност - 12 часа вечерта. Ефект след преминаването - падащи комари в храната, както и вечеря, с вкус на нафта... И никой не счита за нужно да направи оплакване, тъй като "няма да има много ефект"... Леко започвам да се притеснявам какво ли още ни очаква до края на престоя...

* * *

*** Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът, и звънът, и звънът на големия стенен часовник сякаш тежките стъпки на близката смърт. А.Далчев *** Тишината мълчи оглушително между нас. Дали ако протегна ръка, ще те стигна? А дали ако крещя, ще ме чуеш? Или може би трябва тихо да въздъхна... Може би ще чуеш тишината? Или пък не? Тя е все така наситена и страшна... Протягам ръка, за да те докосна в тъмнината, но не успявам да те стигна... Думите се разбиват в бялата стена на негласното мълчание... Ръката среща тъма, а тъмата се отразява в душата ми...

* * *

Тишината навън понякога може да бъде толкова оглушителна... Затварям очи, протягам ръка и те търся... Къде си? Сърцето ми плахо препуска в ритъма на дъжда... А сълзите се стичат бавно... Навън е тъмно, като в душата ми... По прозореца се стичат перлени капки... Аз ли плача така? Или просто природата ме прегръща? Чувам стон... Аз ли бях? Или тя? Тъмно е... И вали... И боли...