На баба...

В магията на нощта те сънувах.
Лицето ти, набраздено от следите на времето...
Очите ти, топли и кафеви, пълни с мъдрост и любов,
ръцете ти, отрудени, но нежни...
Любимата усмивка и добротата, която излъчваш...
Разхождах се със теб под ония черници пред къщата, където пораснах...
Прегръщах те, сякаш никога няма да те пусна да си отидеш...
Сънувах прасковата на двора - дъхава и слънчева...
Сънувах розите, уханни и истински...
Чувах смеха ти, толкова рядък и толкова скъп...
Сънувах, че те прегръщам и не исках да се сбогувам...
Сънувах те толкова жива и близо до мен...
Сънувах те на прага на старата къща...
протегнала ръце да ме прегърнеш...
Сънувах те...

За една катедрала...

"Est celui qui lui jettera la première pierre
Celui-là ne mérite pas d'être sur terre"

Notre Dame De Paris - Belle

 

 

Вчера в Париж горя Нотр Дам... Едно късче история потъна в пламъците... Едно късче история обедини хората по света, а нас българите за пореден път раздели...

Какво толкова ни натъжавало, какво било това, да плачем и да страдаме за една църква, колко много гладни и умиращи имало по света, а в България колко църкви се рушали... Нещата мили мои са несравними и ако не го виждате, ще се рушат още църкви, паметници и ще гладуват още хора... Защото снощи горя не само християнският символ Нашата Парижка Дама, горя образа на Квазимодо, горя Виктор Юго, горя късче история и литература...
От малка обожавам да чета, четях всичко, гълтах страниците с такава страст, че след като прочетох библиотеката в къщи, реших, че не е достатъчно и картоните от градската библиотека растяха прогресивно... Обожавах приключенските истории, но от малка съм романтичка и сърцето ми се разтапя от несподелена любов или силна такава. Няма да забравя първата си среща с "Парижката Света Богородица". По нейните страници открих магията на една прекрасна църква, на една любов, едно нещастие и завинаги сърцето ми остана в нея. Мечтаех дълги години да я посетя, да я видя от вътре, да почувствам това, което Юго е описал, да се потопя в атмосферата. Мечтаех за Франция и знаех, че това е едно от местата, където искам да отида. След това дойде мечтата по историята на тамплиерите, търсех всичко свързано с тях и Катедралата отново пресече моя път. Бях влюбена безвъзвратно и завинаги в това късче камъни и витражи и знаех, че един ден ще отида да го видя, без значение кога и как. Когато отидох преди 10 години, изпитах такова страхопочитание, толкова силна любов и преклонение пред величието на тази църква, че когато влязох вътре, не можех да кажа и дума. Мълчах и с удивление гледах, наслаждавах се на страхотните витражи, изследвах камъните с пръсти, докосвах статуите и говорех на Бог, в който не вярвам... На това същото място се почувствах едновременно толкова малка и толкова голяма, докоснах се до нещо, за което мечтаех толкова дълго... Можех с часове да наблюдавам витражите и да ги изучавам, всяко едно стъкълце има своя собствена история... Не ми се тръгваше от там. И си обещах, че някой ден ще дойда с децата, да им я покажа отново, защото бяха малки, за да знаят и да помнят, че такива паметници има и оцеляват във времето.
Снощи, когато чух, че гори се разплаках и се ядосах, защото не съм снимала повече. Сега част от уникалния облик го няма. И плаках като малко дете, защото не мога да покажа на децата си това, което аз видях, не мога да ги "докосна" с историята, така, както аз бях докосната. Мога само да се надявам, че ще я възстановят така, както я видях за пръв път...
И докато французите пееха и се молеха на брега на Сена, да не изгори цялата, ние се карахме дали да помагаме на "гадните жабари", дали да изгори, щото все пак в Африка умират от глад или щото и нашите църкви горят...
Изгоря не само символът на Париж, не само символът на вярата или на свободния дух, изгоря до основи съпричастието и добротата...