понеделник, 9 март 2015 г.

* * *

* * *

Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...


* * *

Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...


* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.

* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...


* * *

А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта... 


* * *

В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...


* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...


* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...
 

четвъртък, 5 март 2015 г.

По парижките покриви...

По парижките покриви...
черни котки се гонят...
По парижките покриви...
мокри стъпки тичат...
По парижките покриви...
две души се вричат...
да се обичат...
По парижките покриви...
времето спира...
По парижките покриви...
любовта те намира...



сряда, 4 март 2015 г.

Аз съм българче***

В началото на март сме и едни такива хубави мартенски празници ни правят горди и щастливи, че сме българи. Да, да, ама не, както казваше едно време един известен български журналист от далечното минало.
Един от малкото езически обичаи, които тача и почитам с огромно удоволствие е Баба Марта. Наскоро си бях в България и града беше осеян с истински чудеса от ръцете на сръчните българки, а града беше залян от слънчева светлина. Толкова красиво и пролетно се почувствах. Прибрах се и понеже знам, колко е трудно да си намериш мартеници навън, реших да направя няколко приятели щастливи. Разпратих аз моите пакетчета и се надявах да доставя радост на всички. В отговор, без да съм очаквала и като огромна изненада, получих ръчно изработена Пенда от една чудесна жена! Толкова радостна скоро не съм била и реших, че трябва да споделя радостта си с всички. От 10 години живея на едно и също място и моите съседи са свикнали, че украсявам вратата си за празници - виждали са Великденска украса, Хелуинска, Коледна, Валентинска, даже и прословутата Мартеница. И никога до сега, нито едно зрънце от украсата не е било пипвано. Защото всички като мен, в блока, се радват на украсата и искат да им е слънчево. Балконите са обсипани с цветя, пеперуди и птици. Живеем заобиколени отвсякъде с тази красота. Порадвах се малко на Мартеницата си и реших да я закача на вратата, за да ме посреща всеки ден, когато се прибирам и да ме изпраща навън, да ми носи радост. Оцеля обаче само четири дни. Днес явно българският пощальон е минал да остави пакетчетата и е прибрал и мойта Мартеница. :( Защо съм сигурна, че е той ли - ами наскоро ми доставя поща и ей така между другото ме попита, с тази фамилия дали сме българи... Наоколо има само една българка, с която си разменяме мартеници всяка година и не би посегнала към моята. А съседите наоколо не знаят какво е Мартеница, за да си я приберат.
Никога през живота си не съм била толкова ядосана и омерзена от това, че имам нещо общо с такива хора :( Ами да беше попитал, щях да му подаря от сърце мартеничка, както направих на първи с момиче и момче в едно заведение за бързо хранене :( Сърцето ми е широко и би споделило тази радост с всеки, какво по-хубаво да дариш радост на някой???
Толкова е бързал да не го хвана, че е скъсал и кончето, на което висеше...Грозно и болно ми е от това... И се чудя, защо? Прихванали сме от циганите ли? Толкова ли сме бедни, че за два конеца да се излагаме? Толкова ли не може да се замислиш, преди да посегнеш? Как ще се почувства човека отсреща? И после се чудим защо не ни приемат... Ми няма, няма да ни приемат... Щом за два конеца може да посегнеш....
Желая му, тази мартеница да не му донесе късмет, да не му донесе здраве, защото не я поиска, а я открадна!