***

Студено е...
Вали...
Ръцете ми търсят ръцете ти...
Ситни капчици се стичат по лицето ми...
Дъжд или сълзи?
Самотна съм...
Боли...
Болката във мен крещи...
Обичай ме...
Прости...

На баба...

В магията на нощта те сънувах.
Лицето ти, набраздено от следите на времето...
Очите ти, топли и кафеви, пълни с мъдрост и любов,
ръцете ти, отрудени, но нежни...
Любимата усмивка и добротата, която излъчваш...
Разхождах се със теб под ония черници пред къщата, където пораснах...
Прегръщах те, сякаш никога няма да те пусна да си отидеш...
Сънувах прасковата на двора - дъхава и слънчева...
Сънувах розите, уханни и истински...
Чувах смеха ти, толкова рядък и толкова скъп...
Сънувах, че те прегръщам и не исках да се сбогувам...
Сънувах те толкова жива и близо до мен...
Сънувах те на прага на старата къща...
протегнала ръце да ме прегърнеш...
Сънувах те...

За една катедрала...

"Est celui qui lui jettera la première pierre
Celui-là ne mérite pas d'être sur terre"

Notre Dame De Paris - Belle

 

 

Вчера в Париж горя Нотр Дам... Едно късче история потъна в пламъците... Едно късче история обедини хората по света, а нас българите за пореден път раздели...

Какво толкова ни натъжавало, какво било това, да плачем и да страдаме за една църква, колко много гладни и умиращи имало по света, а в България колко църкви се рушали... Нещата мили мои са несравними и ако не го виждате, ще се рушат още църкви, паметници и ще гладуват още хора... Защото снощи горя не само християнският символ Нашата Парижка Дама, горя образа на Квазимодо, горя Виктор Юго, горя късче история и литература...
От малка обожавам да чета, четях всичко, гълтах страниците с такава страст, че след като прочетох библиотеката в къщи, реших, че не е достатъчно и картоните от градската библиотека растяха прогресивно... Обожавах приключенските истории, но от малка съм романтичка и сърцето ми се разтапя от несподелена любов или силна такава. Няма да забравя първата си среща с "Парижката Света Богородица". По нейните страници открих магията на една прекрасна църква, на една любов, едно нещастие и завинаги сърцето ми остана в нея. Мечтаех дълги години да я посетя, да я видя от вътре, да почувствам това, което Юго е описал, да се потопя в атмосферата. Мечтаех за Франция и знаех, че това е едно от местата, където искам да отида. След това дойде мечтата по историята на тамплиерите, търсех всичко свързано с тях и Катедралата отново пресече моя път. Бях влюбена безвъзвратно и завинаги в това късче камъни и витражи и знаех, че един ден ще отида да го видя, без значение кога и как. Когато отидох преди 10 години, изпитах такова страхопочитание, толкова силна любов и преклонение пред величието на тази църква, че когато влязох вътре, не можех да кажа и дума. Мълчах и с удивление гледах, наслаждавах се на страхотните витражи, изследвах камъните с пръсти, докосвах статуите и говорех на Бог, в който не вярвам... На това същото място се почувствах едновременно толкова малка и толкова голяма, докоснах се до нещо, за което мечтаех толкова дълго... Можех с часове да наблюдавам витражите и да ги изучавам, всяко едно стъкълце има своя собствена история... Не ми се тръгваше от там. И си обещах, че някой ден ще дойда с децата, да им я покажа отново, защото бяха малки, за да знаят и да помнят, че такива паметници има и оцеляват във времето.
Снощи, когато чух, че гори се разплаках и се ядосах, защото не съм снимала повече. Сега част от уникалния облик го няма. И плаках като малко дете, защото не мога да покажа на децата си това, което аз видях, не мога да ги "докосна" с историята, така, както аз бях докосната. Мога само да се надявам, че ще я възстановят така, както я видях за пръв път...
И докато французите пееха и се молеха на брега на Сена, да не изгори цялата, ние се карахме дали да помагаме на "гадните жабари", дали да изгори, щото все пак в Африка умират от глад или щото и нашите църкви горят...
Изгоря не само символът на Париж, не само символът на вярата или на свободния дух, изгоря до основи съпричастието и добротата...

От вчера така ми напира, напира да се изкажа и си реших, че днес ще го направя, защото вчера беше ден за почит, ден за мълчание, защото един актьор и интересен човек си отиде...Мълчах си, защото ние имаме една много хубава приказка - за мъртвите или добро, или нищо. Не му е времето, когато някой поеме оня път, дето не се връща, да го спираме насред пътя, за да му кажем в очите - ти си страхливец, защото си избрал алкохола, пред децата си. Не му е времето да говорим зад гърба на някой, или да намираме упование в това, че видиш ли, сега вече го наредихме тоя ми ти алкохолик, дето е срам за гилдията и не може да е такъв страхливец, да му се невиди, че да избере чашката пред децата си... Не е времето да търсим греха, да търсим вината, да търсим силата или слабостта... Ако сме знаели или сме виждали, то приживе е трябвало да му кажем в очите - ти имаш проблем, дай да видим как да ти помогнем. И да подадем ръка. А не да ритаме, когато вече падне. И да, алкохола не прощава, но никой от нас не знае фактите - знаят ги само майка му, жена му и лекарите. Дали е от пиене, дали от друго, това няма как да разберем. Иван беше пич, не се свенеше да каже истината в очите на другите, беше и добър, и лош, дали алкохола е причината - само той си знае. Иван беше една търсеща душа, същевременно нежна, романтична и бореща вътрешни демони. Че кой ги няма тия демони? Всички ги имаме. Дали обаче ще ги гоним с алкохол, дали с работа, дали с наркотици, дали с друго, това си е само наш проблем - между нас си и демоните ни. О да, публична личност, известна личност, но той има право на лично пространство. На такова, в което да се затвори между четири стени и там да прави каквото реши. Сега е лесно да кажем - тоя алкохолик, тоя простак... А вчера прочетох, че си бил заслужил участта, щото видиш ли стрелял по бездомни кучета??? Абе добре ли сте бе хора??? Това ли е критерия за морал, за чистота, за възвишеност? Ми и аз не си падам по бездомните кучета, ама не пия. Трябва ли и аз да умра от такава смърт?
Всички съжаляват бедната му жена, бедните му деца - ами спрете се бе, помълчете, поне веднъж пред смъртта запазете тишина, защото тези деца, тази жена, утре ще се отърсят от мъката и ще прочетат какво сте написали. И няма да им стане особено добре и ще върнете и техните демони. За тях той може да е бил най-прекрасния човек на света и да няма нищо от това, което сте описали... А и кой от вас го е познавал толкова добре, колкото тях, тези, с които е живеел, тези, които е обичал...
Не харесвам алкохолиците, не одобрявам пияниците, но в нашата държава се пие, мъжката при това. И не е само Иван, не е само Чочо, не е само Андрей, много мъже пият. Не случайно имаме израз - едни пият от мъка, други от вечерта, а трети от сутринта... Пие се. Не са само те, но те са на показ и могат да бъдат ругани, обиждани, осмивани, защото са се показали - къде слаби, къде в неизгодна позиция. А българина има навика да рита падналите... Народопсихология някаква...
Вчера, трима мои любими актьори се събраха заедно. Надявам се онази Божа сцена да изцери раните им, да им даде покоя, който са имали нужда да получат и да намерят онази велика роля! А за нас остава да замълчим малко и да отдадем последна почит!
Почивай в мир, Иване!