Кафенето на спомените...

"И в очите ти не надниквам, за да не видя, че вече ме няма".... Отмятам кичур коса от очите ти и търся в тях любовта, която споделяхме... Но там намирам само пустота и досада... Протягам ръка и се опитвам да стигна до теб, но не мога. Все едно си затворен зад дебела стена...Опитвам се да достигна до теб, да намеря общите спомени, но там е само тъма... Обичам да те докосвам, да се оглеждам в очите ти, които струят от любов. Онази любов, която разтърсва света ти, кара те да летиш и да виждаш света с розови очила... Обичам да докосвам ръцете ти - големи и силни, и в същото време толкова нежни... Обичам да полагам глава на топлото ти рамо, за да споделя деня си... Обичам да виждам усмивката ти, в която грее една цяла вселена... Обичам смеха ти, който звъни в утрото... Обичам нашите малки тайни, които карат страните ми да розовеят... Обичам докосването ти, което кара тялото ми да трепти в ритъма на любовта... Обичам всичко у теб..., но това, което обичам е вече само спомен... Загубих те, някъде там, на пътеката на днешния ден, устремени към утрото на нашето собствено безразличие...