сряда, 29 октомври 2014 г.

Край морето*

Край морето Стоях загледан: едностайно вълната гонеше вълна в море - пустинно и безкрайно. А сякаш птица, лекокрила, ей кораб с опнати платна - стрела не би го опредила. "Постой" - по пеница бразда бе кратка негова следа... Току се кораба затули и огън-сълза из очи полекичка се претъркули. Светът - море... И нявга що ли след мене тук ще поличи от преживените неволи? Пейо Яворов
От дълги години съм в чужбина и си мислех, че съм свикнала с така наречената homesickness, но понякога все още ме изненадва и ме грабва с хищните си пръсти, не ме оставя да дишам и сякаш шеметно ме връща назад. В края на октомври сме и който е бил на морския бряг ще каже, че в момента морето не е особено привлекателно, няма нищо общо с летния блясък, топлина и уют. Но за мен винаги е било прелестно, когато е бурно, разпенено и свирепо... А зимата е особено красиво. Няма такива цветове и такъв мирис.
Днес напълно внезапно, докато вървях по една Мюнхенска улица, с такава сила ме сграбчи миризмата на море... Все едно ме викаше, мамеше ме обратно. Толкова силно почувствах уханието на морето, че все едно бях там, на брега, разперила ръце, в опит да го прегърна... Разплаках се... Усетих го толкова истинско, наред с миризмата на студа, на зимата тук, сякаш ако затворех очи, щях да се върна отново там... И в следващия миг усещането изчезна... Озовах се на една шумна мюнхенска улица, със сълзи в очите и мисълта, че искам, отчаяно искам да докосна морето... *Край морето

вторник, 28 октомври 2014 г.

И заживели щастливо... :)

Винаги съм обичала празниците, без значение в каква форма и какъв е точно празникът. Обичам когато има суетня, весело настроение и много приятни емоции. А каква по-хубава или по-голяма емоция от сватба :) Въпреки че вече навъртяхме 14 години, все още си спомням с умиление купона за сватбата :) Така скоро не знам дали ще се забавлявам. Хубави и любими хора, събрани заедно на едно място, танци, веселие до зори. Имаше и комични моменти, които никога няма да забравя - например фотографа, на който не бяхме дали позволение да снима и младоженеца и кума, които искаха да пристъпят към тежка саморазправа :) Или това, че булката не беше яла, а порцията й замина в дома на свекървата :) Или това, че братът на булката я накара да танцува кан кан пред всички :) За съжаление, част от хората или не са сред нас... или се разделиха..., но емоцията остава. Историята ни може да се нарече леко банална - запознахме се на сватба, да, на сватба :) на бъдещите ни кумове. А след това започнаха едни редовни пътувания между Варна и Търново, които колкото бяха отегчителни, толкова и емоционални :) Не издържахме дълго на тоя трафик, де :) Решихме след три месеца, че е време да спрем да спонсорираме биомет и да се съберем да живеем заедно. Пътуването също беше емоция, пренесохме един пълен голф с багаж :) почти нямаше място за нас, но пък беше много много весело. И след още три месеца, усилена работа по подготовка на сватбеното тържество, официално скрепихме съюза. Естествено, типично в наш стил, не се разминахме и тук без емоции. Дамите в гражданското решиха, че не ни харесват и ни върнаха пет пъти :) Ние обаче се оказахме по-упорити от тях и в крайна сметка успяхме с документите. На другия ден с бодра стъпка към гражданското и още на влизане - скандал :) Не ни дават да снимаме, братята ни не може да стоят при семейството и още куп щуротии. Ние естествено се скарахме подобаващо с тях, а накрая на церемонията се хилихме като препили :) Имахме едни вързанки на халките, докато ги махнем, голям смях... Успях да настъпя младоженеца, както си е по традиция и да счупя един нокът, докато отварям кутията с чашите. Тъй като от дете не харесвам речите в гражданското /които не са се променили и до днес/, решихме, че ще си организираме всичко, около свещеникът, тъй като изключително много харесвахме неговите церемонии. И съответно по тази причина имаме две дати :) Едната е от гражданското, другата е от църквата. И там не минахме без приключения и емоции - свещеникът така здраво удря глави, че свитки ми излязоха :) И така започна нашия дълъг семеен път... През 2005та изпратиха мъжа ми в Германия... И така започна останалата част от семейната сага - при това най-хубавата. Тук се родиха нашите две дивачета - Алекс и Мила. Обичам ги повече от живота си и не знам какво бих правила без тях, но понякога ми иде да ги пратя на гости на баба им и да не ги прибера, хаха, познато ви е, нали :) Ако се чудите защо ви разказвам всичко това - то днес е денят Х - денят на нашата годишнина. Мислех си, че моето мило не е романтична натура, обаче се оказах страхотно изненадана. Получих невероятни подаръци за празника.
Много е хубаво да ти подарят звезда! А още по-хубаво е да ти подарят сайт, в който описват любовната ви история. http://agospodino9.wix.com/family Чувствам се прекрасно и много много щастлива! И много много ги обичам! Всички!

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Писмо до тъгата...

"Мили Дядо Боже, Днес съм на сто години. Като Маминка Роза... Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим..." "Оскар и розовата дама" Ерик-Еманюел Шмит
Мили Дядо Боже, ето отново сядам пред белия лист... Не те моля често за разни неща, имаме си приказка с теб, нали знаеш... Аз няма да те безпокоя, ти ще ми помагаш, когато можеш... Не те моля за глупости, рядко ми се случва и да те питам разни неща... Но сега ми се иска да те помоля... Не за нещо голямо, дребничко е, а така боли... Моля те, върни ми пак светлината - да се радвам на света около мен... Моля те, върни ми усмивката - за да не боли, когато прогледна... Моля те, вземи си самотата - не съм те молила за нея... Моля те, върни ми красотата на деня... Моля те, върни ми сърцето... с обич...