* * *

*** Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът, и звънът, и звънът на големия стенен часовник сякаш тежките стъпки на близката смърт. А.Далчев *** Тишината мълчи оглушително между нас. Дали ако протегна ръка, ще те стигна? А дали ако крещя, ще ме чуеш? Или може би трябва тихо да въздъхна... Може би ще чуеш тишината? Или пък не? Тя е все така наситена и страшна... Протягам ръка, за да те докосна в тъмнината, но не успявам да те стигна... Думите се разбиват в бялата стена на негласното мълчание... Ръката среща тъма, а тъмата се отразява в душата ми...

* * *

Тишината навън понякога може да бъде толкова оглушителна... Затварям очи, протягам ръка и те търся... Къде си? Сърцето ми плахо препуска в ритъма на дъжда... А сълзите се стичат бавно... Навън е тъмно, като в душата ми... По прозореца се стичат перлени капки... Аз ли плача така? Или просто природата ме прегръща? Чувам стон... Аз ли бях? Или тя? Тъмно е... И вали... И боли...