Deux jours à tuer*

Отдавна не съм подхващала перото, но така е с музите - като истински жени, винаги са много непостоянни - ту идват, ту си отиват... Трудно е да ги хванеш и да ги задържиш... Този път остана, надявам се за дълго, тъй като понякога имам нужда да попиша, да си кажа какво ме мъчи...:) Поводът за това съживяване на перото е френското кино... Хубаво, интересно, човешко, мое вътрешно светоусещане... Обожавам френското кино, мога с часове да гледам такива филми. Обаче, оказа се, че е доста трудно да си доставиш тази наслада - просто американските бози ни заливат отвсякъде и стойностното кино се задушава. Жалко, нали, а има какво да покажат французите, поне в това отношение, нищо, че не ни предлагат касови блокбастъри, които генерират милиони в касите на производителите си... Липсва ми точно това - топлото, тихото, чисто човешкото кино, затова и когато открия френски филм, се радвам като малко дете на Коледа. За всички мои приятели франкофони, не - не се глася да "убия" два дни на плажа или някъде на планина. Това е заглавието на френски филм, който гледах снощи... Deux jours à tuer Филм, който започна бавно, плавно, без излишни драми, с типичния френски хумор и с един уморен мъж... Мъж, който решава да продаде бизнеса си, в същия ден, в който има рожден ден. Връща се в къщи и вместо да получи подарък, получава скандал, който той развива до застрашителни размери... Филм, без излишно напрежение, но в който някак знаеш какво те очаква зад ъгъла. Филм, в който някак инстинктивно се досещаш какъв е края и защо той се държи така. Филм, в който виждаш въпреки всичко бащината любов, красотата на любовта към съпругата и тъмната сянка, която трови тези отношения. Срещата с бащата, който е оставил семейството, общия риболов... и момента, в който ни става ясно, защо главния герой е такъв... Много тъга има в този филм, много силни чувства. Разтърси ме до дъното на душата ми, накара ме да си поплача тихичко на последните кадри и над този стих: Колко време? Колко време още? Години, дни, часове? Колко? Когато го мисля, сърцето ми бие толкова силно. Моята родина е животът. Колко време още? Колко? Tолкова обичам времето, което остава. Искам да се смея, да тичам, да плача, да говоря да гледам, да вярвам, да пия, да танцувам Да крещя, да ям, да плувам, да скачам, да не се подчинявам.< Не съм приключил, не съм приключил. Да летя, да пея, да тръгвам, да се връщам, Да се мъча, да обичам. Обичам времето, което ми остава. Вече не знам къде съм роден, нито кога. Знам, че не беше отдавна ... и че моята родина е животът. Знам и че баща ми казваше... "Времето е като хляба, запази си и за утре!". Имам още хляб, Още време, но колко? Искам да играя още, да се смея още много. Искам да изплача реки от сълзи. Искам да изпия цели бъчви с вино от Бордо и от Италия. Да танцувам, да викам, да летя, да плувам във всички океани. Не съм приключил, не съм приключил. Искам да пея. Искам да говоря докато онемея. Ах, толкова обичам времето, което остава. Колко време? Колко време още? Години, дни, часове, колко? Искам истории, пътешествия. Толкова хора имам да видя, толкова пейзажи. деца, жени, големи хора, малки хора, веселяци, натъжени, много интелигентни и глупаци. Глупаците са забавни, разпускат те някак Като шумата измежду рози е. Колко време? Колко време още? Години, дни, часове, колко? Не ми пука, любов моя! Когато оркестърът спре, аз ще продължа да танцувам Когато спрат самолетите, ще полетя и сам. Когато времето спре ... Аз ще те обичам още. Не знам къде, нито пък как, Но ще те обичам още! Нали така? "Така, когато се приключи, ще отидеш при нея. И ще й обясниш. Най-важното е да й кажеш, че беше права, че съм луд. Луд съм... Лудо влюбен в нея. И й кажи, че бих дал живота си за малко от нейните авокадо със скариди... Тя ще разбере."