петък, 29 август 2014 г.

Кафенето на спомените...

"И в очите ти не надниквам, за да не видя, че вече ме няма".... Отмятам кичур коса от очите ти и търся в тях любовта, която споделяхме... Но там намирам само пустота и досада... Протягам ръка и се опитвам да стигна до теб, но не мога. Все едно си затворен зад дебела стена...Опитвам се да достигна до теб, да намеря общите спомени, но там е само тъма... Обичам да те докосвам, да се оглеждам в очите ти, които струят от любов. Онази любов, която разтърсва света ти, кара те да летиш и да виждаш света с розови очила... Обичам да докосвам ръцете ти - големи и силни, и в същото време толкова нежни... Обичам да полагам глава на топлото ти рамо, за да споделя деня си... Обичам да виждам усмивката ти, в която грее една цяла вселена... Обичам смеха ти, който звъни в утрото... Обичам нашите малки тайни, които карат страните ми да розовеят... Обичам докосването ти, което кара тялото ми да трепти в ритъма на любовта... Обичам всичко у теб..., но това, което обичам е вече само спомен... Загубих те, някъде там, на пътеката на днешния ден, устремени към утрото на нашето собствено безразличие...

сряда, 27 август 2014 г.

Обичам шопската салата....

И така, отново е лято и отново е време за отпуска. И като всеки българин, който живее навън и милее за родното, и аз решавам да си се прибера. А и друго е при мама и татко :), а зеленчуците и плодовете в тяхната градина са още по-примамливи на фона на пластмасите, които се налага да ядем навън... Пътуването ни минава сравнително леко и безпроблемно, даже неочаквано добре. Пътищата на родината са осеяни стандартно с дупки, които като че ли стават все по-големи и по-големи и имаш чувството, че някой ден лунните кратери ще се преместят на пътищата на България... Морето - ах, това прелестно море, което помним от детските си години, е останало в спомените ни и на негово място се е появила смрадлива локва, пълна с водорасли, плаващи фасове и мистериозни субстанции... Дори не ми се иска да си представя какви ли са те...Плажната ивица е претъпкана, любимите полски и руски туристи са на по четири реда и имаш чувството, че си попаднал в кутия със сардини... За мое огромно щастие, любимата морска кръчма е все още на мястото си, не е поскъпнала драстично и храната е все така вкусна. Успяхме да я посетим с приятели и да изкараме няколко приятни часа там. Варна, тази перла в короната на морските курорти вече доста е позалязла като слава :( Дупки, мръсотия, безумно движение... Няма нищо общо с онзи красив град, който помня. Пътищата на страната са осеяни с малки пирамидки... Всеки ден съобщават за все повече и повече убити по пътищата... И въпреки това правилата не се спазват. Започвам да си мисля, че може би аз съм забравила правилника, или пък този правилник, който спазват тук, са го приели, докато ме е нямало и аз имам чувството, че съм пропуснала нещо ужасно важно... Спирам на пътека, да дам път на пешеходците, покрай мен профучава такси и почти отнася крака на последния преминаващ... Вероятно аз някъде съм проспала основни часове по пътна безопасност... Жега е и след един проливен и разхлаждащ дъжд, решаваме с фамилията да похапнем в парка. Любимо заведение, в което предлагат сачове се оказва поредната изненада. Сменен грамаж, нямащ нищо общо с предишното предлагано, месото вътре - старо, накъртя, в добавка - тъй като сме в парка, минава машина за пръскане срещу комари. В 9 часа вечерта, при указано време за същата дейност - 12 часа вечерта. Ефект след преминаването - падащи комари в храната, както и вечеря, с вкус на нафта... И никой не счита за нужно да направи оплакване, тъй като "няма да има много ефект"... Леко започвам да се притеснявам какво ли още ни очаква до края на престоя...