вторник, 4 юли 2017 г.

* * *

Краката ми се носят по забързаните улици
и търсят пътя към теб.
В главата ми звучи мелодия,
която ме следва от детството...
Помня смеха ти,
помня очите ти,
помня ръцете ти,
напукани и с мазоли,
но все така нежни и любящи...
Сънувам двора на село,
миризмата на твоите банички,
сънувам цветята ти...
Влизам насън в оранжерията
и крада дъхави домати...
Търся те сред слънчогледите,
но съм загубила картата,
с която да те намеря...
Прегръщам сенките,
защото не мога да те докосна
и мечтая за времето,
когато пак ще ми се усмихнеш....

неделя, 23 април 2017 г.

На баба...

Стоя на прага и те чакам,
викам те настойчиво,
сякаш времето бяга,
а ти си застинала в него...
Ръцете ти шарят по китките,
бързат да свършат работа,
за да замесят онези прекрасни
дъхави закуски, които обичам...
Спираш, преди да тръгнеш,
заръчваш ми да се пазя,
да заключа вратата и тръгваш
с усмивка към новия ден...
Чакам те, чакам да се върнеш,
да се сгуша в ръцете мазолести,
да усетя, че ти си там и смеейки се
да си изпрося пиленце...
Чакам те и те търся,
в цветята до портата,
чакам те и те търся, да ме научиш
как да се справя с новия ден,
чакам те и те търся,
на полето сред разцъфналите макове,
чакам те и те търся
да пристъпиш през прага,
да се усмихнеш и да ме прегърнеш...
Чакам те и те търся и застивам на прага,
стори ми се, че чувам гласа ти...
Търся те... Ще се видим ли пак?
Търся те... Обичам те...


Носталгично...

Разхождам се бавно по алеята
на крайбрежната улица 
и дишам с пълни гърди
въздуха, пропит от сълзите на вятъра...
Чайки се стрелкат над главата ми
и се гмурват стремително 
в безбрежното зелено
на водите в залива...
Душата ми се рее стремително
във високото и мечтае за свободата
на лятното слънце...
Косата ми се разпилява по вятъра
и улавя дъха на морето...
В краката ми плискат вълните,
които се борят с пясъка,
за да погалят нежно
черупките на мидите...
Затварям очи и се понасям
на крилете на птиците
над безбрежната шир... 
В очакване да бъда докосната
от ръцете ти...








сряда, 22 февруари 2017 г.

На баба...

Всяка нощ се връщам на прага
на твоята къща...
Пристъпвам на пръсти през вратата,
търся те, в тишината на деня...
Виждам сенките, които пълзят по стените,
викам те тихо и протягам ръце...
За да обгърна празнотата...
Търся те в дъхавите праскови,
в розите на двора...
Прокарвам пръсти по кората на ябълката,
навеждам се да помириша зюмбюлите
и те търся...
Знам, че си някъде там,
заета с дневната работа,
но не те откривам...
Тичам из двора и тихо шептя името ти...
Но ми отговаря само тишината...
Търся те, но откривам само пустота...
Сънувам те... Сънувам как ме викаш....
И искам да те прегърна,
но не успявам...
Сънувам те, там на прага,
с дъхава праскова в ръце,
засмяна, да махаш с ръка...



сряда, 25 януари 2017 г.

Завръщане...

Два часа ме делят от любимите хора,
два часа да докосна отново сърцето си,
два часа, да прегърна мама и татко,
два часа, да целуна баба...
Два часа, да прокарам ръце
по кипариса в двора...
Два часа, да помириша нарцисите...
Два часа, за да се разходя по калдаръмените улици,
два часа, за да се срещна с историята...
Два часа, за да погледам гълъбите на покрива,
два часа, за да откъсна люляк пред входа...
Два часа да събера сърцето си,
за да го разпилея отново, когато се завърна...



вторник, 24 януари 2017 г.

* * *

Светлината докосва тишината на нощта...
А после гали косите ти...
Разсветлява и тъмницата бяга от очите ти...
Преплитам пръсти с твоите,
протягам се и докосвам устните ти...
Белотата на кожата ти ме учудва...
Сякаш сияеш в тъмнината...
Или любовта те озарява?
Опитвам се да те стигна,
но сякаш се гоним като сенките
по стената...
Тишината е оглушителна,
отекна въздишка и сякаш
се пръсна сърцето ми...
Черно и бяло се вплитат в душата ми,
 а тъгата покрива очите ми...