Пътуване...

Опустелите римски улици ме притискат,
задъхвам се в омаята на деня...
Преследвам сянката ти по улиците,
търся те в случайните лица...
Докосвам камъните, за да ги стопля,
но така и не откривам следи от теб...
Усещам парфюма ти във въздуха,
но така и не мога да те уловя...
Виждам лицето ти във витрините,
но не мога да те докосна...
Гоня слънчеви зайци,
а някъде там ехти смеха ти,
но теб те няма...
Дъждовни капки се стичат по лицето ми,
ръцете ми потъват във фонтана Треви,
в опит да докоснат късмета ми
и все така остават празни,
защото ти си тръгна с душата ми...
Търся те в бездиханните статуи,
опитвам се да им вдъхна живот,
но без любовта ти е немислимо...
Сърцето ми се пръска на хиляди малки парчета,
като гладиатор, който влиза в последна битка...

Клуб на жените, в чийто живот липсва страстта...*

Дните изтичат като пясък през пръстите ми...
Всеки си прилича с другия по едно и също - липсва страстта към живота...
Кога успях да се загубя в ежедневието, да потъна в мъглата на деня и сивотата да ме обгърне? Кога дните се превърнаха в едно и също сиво безвремие?
Някак с течение на времето се превърнах в нещо, което не съм искала и не съм търсила - придатък на семейството... Някой, който стои отстрани и наблюдава как живота трескаво преминава покрай него...
А навън е слънчево и небето е синьо... И живота е страхотен и забавен...
Кога изневерих на себе си? Кога престанах да забелязвам цветята,
които насищат въздуха с аромата си? Кога забравих да вдигна поглед към синьото небе
и да се порадвам на слънчевия лъч, който докосва клоните на дървото?
Кога престана да ме вълнува шума около мен и спрях да забелязвам оглушителната тишина около себе си? Кога вглъбяването стана самоцел? А шумните и весели компании - дразнещи? Кога забравих да дишам с пълни гърди? И от кога предпочитам самотата на нощта?
От кога звездите вече не светят така силно? И птиците не пеят за мен?
Кога успях да изневеря на всичко, което бях и да се превърна в това, което не съм искала никога да бъда?

* * *

Не знам дали искам да правя равносметка на годината, беше лоша, дори завърши лошо... Не знам дали искам да й благодаря или никога повече да не чуя за нея... Научих, че приятелите, в повечето случаи са такива, само на думи, докато не попаднеш в беда, тогава откриваш кой застава до теб - тази година ми даде такова приятелство, от неочаквано място - това е най-големият ми дар. Научих, че да подадеш ръка на някой, понякога може да бъде най-голямата ти грешка, а може и да спаси живот... За второто съм благодарна, за първото - време беше да се науча, че не всичко, което блести е злато... Разделих се с "приятели", за което съм благодарна, научих си урока... Заминаха приятели, което ме натъжи, но знам, че те са там и въпреки разстоянията и часовата разлика, ще бъдат там, за мен, защото държим един на друг... Научих, че мога да нося планини на раменете си, но се уморих да бъда Атлас... бих искала някой друг да ги поноси вместо мен... Научих, че имам още много красота в мен, която да споделя със света, благодаря за това на съдбата... Научих житейски уроци по трудния начин, но въпреки всичко спечелих - къде опит, къде обица, къде други неща... Научих, че човек въпреки всичко понякога трябва да бъде егоист и да не се раздава с пълни шепи, но не научих аз как да го правя... Научих, че въпреки всичко имам най-хубавото нещо на света - любов и прекрасни деца... Научих, че смехът им лекува и дори да се смея през сълзи, олеква... Благодаря им за този урок! Някой ден ще разбера дали и на тази година трябва да благодаря... Бъдете здрави, обичайте се, ценете това, което имате!

Между два свята...

"Bauch sagt zu Kopf ja, 
doch Kopf sagt zu Bauch nein
und zwischen den Beiden steh ich..."



Между два свята преминава денят ми...
Между два свята разкъсвам се...
Между два свята пристъпвам...
и душата тъжи...
Между два свята сърцето избира...
Между два свята утеха намира...
Между два свята тъгува...
Между два свята се смее...
Между два свята събира спомени...
Между два свята ги трупа...
Но вратата между тях остава залостена...
Между два свята изгряват звездите,
но душата в един се приспива...
Между двата свята луната изгрява,
но само в единия слънце залязва...
Между два свята сънувам,
но единия само сънища пази...
Между два свята душата ми умира,
в друг да възкръстне немила...

Разкажи ми приказка....

Разкажи ми приказка, за онези малки калдаръмени улички, по които отекват стъпките ми...
Разкажи ми приказка, за онзи град, потънал в реката....
Разкажи ми приказка, за онези мъгли, които пълзят по хълмовете...
Разкажи ми приказка, за онези ръце, протегнати да благословят народа,
преди да полетят от скалата....
Разкажи ми приказка, за онази главня, от която поникнал дъб,
млад и силен като скала...
Разкажи ми приказка, за онази красива принцеса,
която спасила града...
Разкажи ми приказка, за онзи трън, който затворил хълма...
Разкажи ми приказка, за онзи предател, отворил вратата...
Разкажи ми приказка за онези камбани, които още звучат в главата ми...
Разкажи ми колко е синьо небето там,
как шуми реката и колко са зелени цветята по малките улички...
Разкажи ми за шарените черги, които тъкат жените на чаршията...
Разкажи ми за филигранните бижута по дюкяните...
Разкажи ми приказка за сърцето, което обича и не забравя...

* * *

Пътувам отново... по дългите пътища... очите ми се стрелкат в синевата и търсят посоката, там, на юг, където слънцето докосва морето и се сливат земя и небе... Там, където вятъра гони вълните и развява косите, там, където ухае на дом...
Пръстите ми се сплитат нервно, търсят лъчите, надбягват се със звездите и броят километрите, един, пет, сто, хиляда... и отново слънцето целува небето, за да започне деня, в който ще застана на брега...
Ще вдишам въздуха, ще разперя ръце, за да прегърна ... душата си... Да намеря отново себе си...
Протягам ръце, докосвам пясъка, разтварям пръсти и той изтича през тях като времето, в което не съм тук...
Краката ми потъват, а вълните се плискат тихо и нашепват някакъв древен ритъм... А може би това е ритъма на сърцето ми? Туп, туп, туп...

С треперещи пръсти докосвам мидичка... Напомня ми нещо, не мога да се сетя какво... Острите ръбове драскат ръцете ми, опитвам се да я задържа, но се изплъзва ...Посягам да я докосна и се блъскам в нещо, безмълвно крещя и отварям очи ... Ръцете ми спират, обхождат бавно врата... червена, самотна врата... Входът за света на Алиса... Моят свят...пътя към мойта тъга...

Искам да бъда...

Искам да бъда слънчевия лъч в косите ти,
който прозира и те кара да сияеш...
Искам да бъда милувката на вятъра,
който се гони в косите ти...
Искам да бъда ръцете,
които те докосват...
Искам да бъда тази,
която ще запали усмивката ти...
Искам да бъда блясъка в очите ти...
Искам да бъда слънцето сутрин,
за да погаля тялото ти...
Искам да бъда луната вечер,
за да притворя очите ти...
Искам да бъда звездите,
за да пазя съня ти....
Искам да бъда душата ти,
за да не те загубя никога...
Искам да бъда сърцето ти,
за да се настаня там и да остана вечно...
Искам да бъда тялото ти,
за да пирувам с любовта ти...
Искам да бъда кръвта във вените ти,
за да усещам ритъма на сърцето ти...
Искам да бъда очите ти,
за да знам, че виждат само мен...
Искам да бъда в теб,
за да се разтворя във вечносттта...
Искам да бъда любовта ти...