* * *

Не знам дали искам да правя равносметка на годината, беше лоша, дори завърши лошо... Не знам дали искам да й благодаря или никога повече да не чуя за нея... Научих, че приятелите, в повечето случаи са такива, само на думи, докато не попаднеш в беда, тогава откриваш кой застава до теб - тази година ми даде такова приятелство, от неочаквано място - това е най-големият ми дар. Научих, че да подадеш ръка на някой, понякога може да бъде най-голямата ти грешка, а може и да спаси живот... За второто съм благодарна, за първото - време беше да се науча, че не всичко, което блести е злато... Разделих се с "приятели", за което съм благодарна, научих си урока... Заминаха приятели, което ме натъжи, но знам, че те са там и въпреки разстоянията и часовата разлика, ще бъдат там, за мен, защото държим един на друг... Научих, че мога да нося планини на раменете си, но се уморих да бъда Атлас... бих искала някой друг да ги поноси вместо мен... Научих, че имам още много красота в мен, която да споделя със света, благодаря за това на съдбата... Научих житейски уроци по трудния начин, но въпреки всичко спечелих - къде опит, къде обица, къде други неща... Научих, че човек въпреки всичко понякога трябва да бъде егоист и да не се раздава с пълни шепи, но не научих аз как да го правя... Научих, че въпреки всичко имам най-хубавото нещо на света - любов и прекрасни деца... Научих, че смехът им лекува и дори да се смея през сълзи, олеква... Благодаря им за този урок! Някой ден ще разбера дали и на тази година трябва да благодаря... Бъдете здрави, обичайте се, ценете това, което имате!

Между два свята...

"Bauch sagt zu Kopf ja, 
doch Kopf sagt zu Bauch nein
und zwischen den Beiden steh ich..."



Между два свята преминава денят ми...
Между два свята разкъсвам се...
Между два свята пристъпвам...
и душата тъжи...
Между два свята сърцето избира...
Между два свята утеха намира...
Между два свята тъгува...
Между два свята се смее...
Между два свята събира спомени...
Между два свята ги трупа...
Но вратата между тях остава залостена...
Между два свята изгряват звездите,
но душата в един се приспива...
Между двата свята луната изгрява,
но само в единия слънце залязва...
Между два свята сънувам,
но единия само сънища пази...
Между два свята душата ми умира,
в друг да възкръстне немила...

Разкажи ми приказка....

Разкажи ми приказка, за онези малки калдаръмени улички, по които отекват стъпките ми...
Разкажи ми приказка, за онзи град, потънал в реката....
Разкажи ми приказка, за онези мъгли, които пълзят по хълмовете...
Разкажи ми приказка, за онези ръце, протегнати да благословят народа,
преди да полетят от скалата....
Разкажи ми приказка, за онази главня, от която поникнал дъб,
млад и силен като скала...
Разкажи ми приказка, за онази красива принцеса,
която спасила града...
Разкажи ми приказка, за онзи трън, който затворил хълма...
Разкажи ми приказка, за онзи предател, отворил вратата...
Разкажи ми приказка за онези камбани, които още звучат в главата ми...
Разкажи ми колко е синьо небето там,
как шуми реката и колко са зелени цветята по малките улички...
Разкажи ми за шарените черги, които тъкат жените на чаршията...
Разкажи ми за филигранните бижута по дюкяните...
Разкажи ми приказка за сърцето, което обича и не забравя...

* * *

Пътувам отново... по дългите пътища... очите ми се стрелкат в синевата и търсят посоката, там, на юг, където слънцето докосва морето и се сливат земя и небе... Там, където вятъра гони вълните и развява косите, там, където ухае на дом...
Пръстите ми се сплитат нервно, търсят лъчите, надбягват се със звездите и броят километрите, един, пет, сто, хиляда... и отново слънцето целува небето, за да започне деня, в който ще застана на брега...
Ще вдишам въздуха, ще разперя ръце, за да прегърна ... душата си... Да намеря отново себе си...
Протягам ръце, докосвам пясъка, разтварям пръсти и той изтича през тях като времето, в което не съм тук...
Краката ми потъват, а вълните се плискат тихо и нашепват някакъв древен ритъм... А може би това е ритъма на сърцето ми? Туп, туп, туп...

С треперещи пръсти докосвам мидичка... Напомня ми нещо, не мога да се сетя какво... Острите ръбове драскат ръцете ми, опитвам се да я задържа, но се изплъзва ...Посягам да я докосна и се блъскам в нещо, безмълвно крещя и отварям очи ... Ръцете ми спират, обхождат бавно врата... червена, самотна врата... Входът за света на Алиса... Моят свят...пътя към мойта тъга...

Искам да бъда...

Искам да бъда слънчевия лъч в косите ти,
който прозира и те кара да сияеш...
Искам да бъда милувката на вятъра,
който се гони в косите ти...
Искам да бъда ръцете,
които те докосват...
Искам да бъда тази,
която ще запали усмивката ти...
Искам да бъда блясъка в очите ти...
Искам да бъда слънцето сутрин,
за да погаля тялото ти...
Искам да бъда луната вечер,
за да притворя очите ти...
Искам да бъда звездите,
за да пазя съня ти....
Искам да бъда душата ти,
за да не те загубя никога...
Искам да бъда сърцето ти,
за да се настаня там и да остана вечно...
Искам да бъда тялото ти,
за да пирувам с любовта ти...
Искам да бъда кръвта във вените ти,
за да усещам ритъма на сърцето ти...
Искам да бъда очите ти,
за да знам, че виждат само мен...
Искам да бъда в теб,
за да се разтворя във вечносттта...
Искам да бъда любовта ти...

* * *

Слънчев лъч през клоните прозира,
дъхава трева намира...
Нежен смях се носи над полето,
вятър свилени коси разперва
Тънки пръсти ме докосват,
 любовта към млада самодива
във сърцето ми намират...
Лунен лъч докосва раменете,
а после ще погали и нозете,
моята любима отново ще ме изкуши,
за всичко да забравя и отново
в обятията нежни да потъна,
свят и време да оставя...

* * *

Kayleigh

"Do you remember chalk hearts melting on a playground wall
Do you remember dawn escapes from moon washed college halls
Do you remember the cherry blossom in the market square
Do you remember I thought it was confetti in our hair
By the way didn't I break your heart?
Please excuse me, I never meant to break your heart
So sorry, I never meant to break your heart
But you broke mine..."

Дъждът барабани по прозорците... В стаята прониква хлад, потръпвам и обгръщам тялото си с ръце... Студено ми е, тишината ме подтиска и ме кара да се взирам в себе си. Не мога да открия топлината, душата ми е в безнадежност и тъжи... Магията изчезна... Търся те в хилядите лица и сърцето ми не те открива сред тях... Ръцете ми те търсят в тъмнината и не могат да те докоснат... Мирисът на кожата ти ме преследва насън и наяве и ме кара да те гоня, но ти си оставаш все така неуловим... Възглавницата до моята пази отпечатъка ти, завивките ухаят на теб, а леглото все още пази топлината ти... Но теб те няма там... Магия ли е любовта? Или е неуловим лъч светлина? Магия ли е това, което се случи между нас? Или просто игра на въображението? Магия ли си или сън? А може би аз те измислих? Докосвам студеното стъкло, пръстите ми чертаят капките по него... Една от тях се стича надолу, вдигнах ръка и усетих мокротата на лицето си... Не знаех, че плача, а може би е пръснала капка дъжд върху лицето ми...Притварям очи, заслушвам се в музиката и магията й ме отнася... А може би това е била магията на любовта... Измислила съм те... като в сън...

    

На мама...

Сънувах те...
Сънувах, че се връщам в къщи, за да те прегърна...
Сънувам къщата, сънувам ръцете ти...
Сънувам как ме обгръщат...
Сънувам жасмина на двора,
разцъфнал в пълната си прелест,
ухаещ и снежно-бял...
Сънувам градината ти, пълна с цветя...
Докосвам на сън лалетата,
протягам ръце към нарцисите,
заравям лице в момината сълза...
Сънувам аромата й...
нощем, в тишината на нощта
и я свързвам с дома,
с ръцете ти, с прегръдката ти...
С уюта, който намирам само при теб...

* * *

* * *

Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...


* * *

Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...


* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.

* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...


* * *

А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта... 


* * *

В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...


* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...


* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...
 

По парижките покриви...

По парижките покриви...
черни котки се гонят...
По парижките покриви...
мокри стъпки тичат...
По парижките покриви...
две души се вричат...
да се обичат...
По парижките покриви...
времето спира...
По парижките покриви...
любовта те намира...

Аз съм българче***

В началото на март сме и едни такива хубави мартенски празници ни правят горди и щастливи, че сме българи. Да, да, ама не, както казваше едно време един известен български журналист от далечното минало.

Един от малкото езически обичаи, които тача и почитам с огромно удоволствие е Баба Марта. Наскоро си бях в България и града беше осеян с истински чудеса от ръцете на сръчните българки, а града беше залян от слънчева светлина. Толкова красиво и пролетно се почувствах. Прибрах се и понеже знам, колко е трудно да си намериш мартеници навън, реших да направя няколко приятели щастливи. Разпратих аз моите пакетчета и се надявах да доставя радост на всички. В отговор, без да съм очаквала и като огромна изненада, получих ръчно изработена Пенда от една чудесна жена! Толкова радостна скоро не съм била и реших, че трябва да споделя радостта си с всички. От 10 години живея на едно и също място и моите съседи са свикнали, че украсявам вратата си за празници - виждали са Великденска украса, Хелуинска, Коледна, Валентинска, даже и прословутата Мартеница. И никога до сега, нито едно зрънце от украсата не е било пипвано. Защото всички като мен, в блока, се радват на украсата и искат да им е слънчево. Балконите са обсипани с цветя, пеперуди и птици. Живеем заобиколени отвсякъде с тази красота. Порадвах се малко на Мартеницата си и реших да я закача на вратата, за да ме посреща всеки ден, когато се прибирам и да ме изпраща навън, да ми носи радост. Оцеля обаче само четири дни. Днес явно българският пощальон е минал да остави пакетчетата и е прибрал и мойта Мартеница. :( Защо съм сигурна, че е той ли - ами наскоро ми доставя поща и ей така между другото ме попита, с тази фамилия дали сме българи... Наоколо има само една българка, с която си разменяме мартеници всяка година и не би посегнала към моята. А съседите наоколо не знаят какво е Мартеница, за да си я приберат.

Никога през живота си не съм била толкова ядосана и омерзена от това, че имам нещо общо с такива хора :( Ами да беше попитал, щях да му подаря от сърце мартеничка, както направих на първи с момиче и момче в едно заведение за бързо хранене :( Сърцето ми е широко и би споделило тази радост с всеки, какво по-хубаво да дариш радост на някой???

Толкова е бързал да не го хвана, че е скъсал и кончето, на което висеше...Грозно и болно ми е от това... И се чудя, защо? Прихванали сме от циганите ли? Толкова ли сме бедни, че за два конеца да се излагаме? Толкова ли не може да се замислиш, преди да посегнеш? Как ще се почувства човека отсреща? И после се чудим защо не ни приемат... Ми няма, няма да ни приемат... Щом за два конеца може да посегнеш....

Желая му, тази мартеница да не му донесе късмет, да не му донесе здраве, защото не я поиска, а я открадна!

* * *

До теб сърцето ми пулсира,

до теб отварям аз очи,

денят ми в тебе се намира,

и слънцето за теб искри...


Отново една обикновена вечер... Отново се приготвяме да излезем на поредното парти...
Чувам как се приготвяш и очаквам с нетърпение да видя любимото лице.
Да се огледам в синевата на очите ти, да заровя умореното си лице в косите ти...
Из къщата се носи твоето ухание - гардении и онази особена нотка любов,
която усещам навсякъде и във всичко, което правиш.
Звучи музика... Дали е в главата ми или си пуснала пак любимото си парче?
Чувам забързаните ти стъпки и се появяваш - експлозия от цветове!
Красива си, в изисканата си червена рокля, а лицето ти грее в тоновете
на любимия ти опушено сив грим...
Протягам ръце и ти потъваш в прегръдката ми.
Докосвам нежно устните ти и вдишвам аромата на тялото ти...
Преплитам пръсти в твоите и краката ми съвсем естествено се понасят
в ритъма на танца...
Докосвам те нежно и сърцето ми пее с Ерик Клептън Wonderful Tonight

На Ирена ...*

Не ми е тъжно.
Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи. (caribiana)


Ожулих колената да се моля,
за мъничко любов и знам,
че време ми е вече,
да се справя с тази самота...
Тъгата ще остане,
като спътница вярна,
но ще ми дава сили, напред да вървя...
Ще намеря сили в себе си, да открия отново онова,
което на крака ме изправя и ме кара да съм добра...
Ще намеря новото утре,
ще открия сега,
как отново да бъда цяла
и да прогоня тази тъга...
В тишината на синята вечер,
ще намеря път към дома...