* * *

* * *

Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...


* * *

Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...


* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.

* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...


* * *

А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта... 


* * *

В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...


* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...


* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...