понеделник, 8 ноември 2021 г.

 Коледен календар от рула от тоалетна хартия :)


Много обичам да си майсторя разни неща и понеже работя в градина, реших, че трябва да измисля нещо лесно, но ефектно, за да отбележим първият Адвент и децата да получат малки подаръци, без все пак да се затрудняват много с отварянето или със самият календар. Естествено, нали съм си плюшкин и винаги съм събирала разни неща, та най-често събираният артикул у нас е ролката, която остава от тоалетната хартия. Имам си една голяяяма торба, в която събирам и често правя различни неща с тях. А по Коледа са ми особено любими и полезни, винаги влизат в украсата. Правя от тях малки шапчици, които служат за украса на шишета или висят по коледната елха. Могат да бъдат използвани също, за да рисувате с малки деца - сплескани под формата на сърчице или нарязани като паячета, глухарчета или както ви е най-лесно на вас. Изобщо ролките винаги влизат в употреба и се получават чудесни неща от тях. И така, ако сте събрали достатъчно ролки - трябват ви 24 - за целта същата работа вършат и ролките от кухненска хартия, нарязани на две или три, можете да започнете с приготвянето на коледния календар.

Държа да отбележа, че при мен винаги се започва с една идея, а в процеса на работа винаги се оказва нещо съвсем различно. Та и тук така - мислех да взема една пръчка, на която да сложа да висят малките пакетчета, после мислех да ги залепя на нещо като плакат от картон, който да украся, а в крайна сметка се получи елха, която украсих с пакетчетата :)

Началото е лесно - вземате си опаковъчна хартия - може да бъде едноцветна, с коледни елементи, може да бъде шарена, изцяло от вас зависи. Аз реших да е едноцветна, за да мога после да залепя стикери с номерата и дребни украси - камбанки, снежинки или нещо подобно. Изрязвате си парче от хартията и със сухо лепило намазвате опаковачната хартия и я залепяте на ролката. Аз си измерих по самата ролка колко трябва да е голяма хартията за опаковане и след това си изрязах 24 парчета. Така намалих времето за опаковане :) После подгъвате - получава се нещо като бонбон първоначално, след това вкарвате навътре остатъка от хартията и първоначалният вид е готов. След това леко сплесквате ролката през средата и може да подгънете, за да се получи нещо като капаче. Поставяте вътре пълнежа на календара и след това затваряте. Вътре може да се поставят дребни лего части, малки канцеларски материали, бонбони, малки шоколадчета или дребни подаръчета, фиби, ластици, общо взето малки нещица.



Ето така изглежда вашата готова продукция :) След това от вас зависи как ще ги прикрепите - дали ще е на плакат, дали ще висят, дали ще е на нещо друго. Аз избрах да направя конус, за да прилича на коледна елха. Признавам си, доста се затрудних, защото картонът се оказа труден за залепяне - сложих двойно лепящо тиксо, а след това добавих малко топъл силикон, защото не бях сигурна дали ще издържи. Ако искате да е по-стабилна конструкцията, може да го направите като пирамида - т.е. вътре да е пълно и плътно, аз не го направих, но пък и така ми се получи :)
След това, като сте готови с конуса, може да си разпределите горе долу пакетчетата, за да ви се получи равномерно разпределението. Моето, поне по мое виждане не е съвсем идеално :) Но като за първи път е повече от прекрасно :) Реших да ги залепя с горещ силикон, оказа се най-удачното решение, понеже преди това завързах пакетчетата с връвчици, които не прецених, че ще пречат ако е с двойно лепящо тиксо. Но силикона се оказа добро решение, здраво се захващат. Само докато работите, внимавайте, защото доста пари :)
След като сте готови с подредбата на пакетчетата, остава само да украсите готовият продукт :) Може да използвате въображението си и да се развихрите върху картона. Приятно творене!





петък, 3 април 2020 г.

#stayathome



От както е започнало извънредното положение, рядко пиша, не ми се спори с никой дали мерките са правилни, дали не са, дали това е пътя или не. Обаче като сравнявам пътя на различните държави, до сега в България всичко върви сравнително кротко и добре. Не знам колко време ще продължи, никой не знае, но не е човешко - нито седенето в къщи, нито пък да си като луд екстремист и да излезеш навън, за да пробваш дали теориите ще се оправдаят. Знам само, че в този случай не мога да приема нито тъмните и мистериозни теории, че някой нарочно убива световната икономика, нито мога да приема, че някой, нормален, разумен човек, ще твърди, че 5 г мрежите му са виновни или че илюминатите имат план за разрушаване на света и изграждане на едно ново общество. Няма да обяснявам мотивите си, но вярвам, че все пак има някой там, който разбира повече от мен какво да се направи. И ако от мен и моето семейство зависи да му помогна да спре този ужас, то бих го направила с най-голямо удоволствие. Преди известно време няколко медицински сестри излязоха на протест. Тогава нашето мило общество ги оплю, заяви, че са изкукали, че не заслужават по-високи заплати, че не може да искат такива неща, как така се осмеляват те да протестират... И както винаги протестът на едно важно звено от едно уж функциониращо общество потъна неусетно. Така беше и за лекарите... Така беше и за учителите... Така е и за още доста отрасли в нашата мила родина. Оказва се, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Само че, в един момент палачинката се обръща и ние опираме до точно тези давещи се, които в някакъв момент имаха нужда от нас. Сега ги наричаме герои на нашето време, ангели, пляскаме им от терасата, възхищаваме им се, пожелаваме им да са здрави, а до вчера ги биехме и ги наричахме мръсни печалбари... Не знам да има друго цивилизовано европейско общество, което да постъпва по този начин с най-важните хора в структурата на съвремието си. И вероятно няма да открия такова. Мога само да кажа, че човекът е човек, дори и да е убит от системата, дори и да няма причина да ходи на работа, когато тази система го призове, той отива да изпълни дълга си. Въпреки страха, въпреки боя, въпреки хората, въпреки самата система... Защото е просто човек, който обича професията си. И много често за съжаление не се замисляме, когато вдигнем ръка, когато нагрубим, когато оплюем някой, че утре, в онзи утрешен труден момент, той може да бъде единствената ни надежда да бъдем спасени, дори с цената на неговия живот...
Днес трябваше да отида на работа. До вчера нямах маска, налага ми се обаче вече да я слагам. Бях с нея само 6 часа. След носенето й, вече имах клаустрофобия, главоболие, боляха ме ушите от ластиците и не можех да дишам. Сутринта излязох усмихната, окуражена от факта, че имам някаква защита и все пак помагам да няма заразени. На шестият час вече исках да убия някой. А тези хора, те я носят на смени от 14 часа. За мен, те са не само герои, те са изключително издържливи стоици, които знаят какво правят и в името на какво го правят. Мога само да бъда благодарна за това и да им пожелая много много да са здрави и дай Боже да нямат толкова много работа! Аз от сърце им благодаря за работата и за силите, които притежават!
А вие, вие стойте в къщи, пазете се, не прекалявайте и по възможност оставете тези хора в къщи също, спестете им дежурството от 14, 24 часа. Може да опитате как ще се чувствате след 14 часа носене на маска. Повярвайте, не е лесно и може би ще ви накара да се замислите преди да направите нещо глупаво...

четвъртък, 2 май 2019 г.

***

Студено е...
Вали...
Ръцете ми търсят ръцете ти...
Ситни капчици се стичат по лицето ми...
Дъжд или сълзи?
Самотна съм...
Боли...
Болката във мен крещи...
Обичай ме...
Прости...

неделя, 28 април 2019 г.

На баба...

В магията на нощта те сънувах.
Лицето ти, набраздено от следите на времето...
Очите ти, топли и кафеви, пълни с мъдрост и любов,
ръцете ти, отрудени, но нежни...
Любимата усмивка и добротата, която излъчваш...
Разхождах се със теб под ония черници пред къщата, където пораснах...
Прегръщах те, сякаш никога няма да те пусна да си отидеш...
Сънувах прасковата на двора - дъхава и слънчева...
Сънувах розите, уханни и истински...
Чувах смеха ти, толкова рядък и толкова скъп...
Сънувах, че те прегръщам и не исках да се сбогувам...
Сънувах те толкова жива и близо до мен...
Сънувах те на прага на старата къща...
протегнала ръце да ме прегърнеш...
Сънувах те...




вторник, 16 април 2019 г.

За една катедрала...

"Est celui qui lui jettera la première pierre
Celui-là ne mérite pas d'être sur terre"

Notre Dame De Paris - Belle

 

 

Вчера в Париж горя Нотр Дам... Едно късче история потъна в пламъците... Едно късче история обедини хората по света, а нас българите за пореден път раздели...

Какво толкова ни натъжавало, какво било това, да плачем и да страдаме за една църква, колко много гладни и умиращи имало по света, а в България колко църкви се рушали... Нещата мили мои са несравними и ако не го виждате, ще се рушат още църкви, паметници и ще гладуват още хора... Защото снощи горя не само християнският символ Нашата Парижка Дама, горя образа на Квазимодо, горя Виктор Юго, горя късче история и литература...
От малка обожавам да чета, четях всичко, гълтах страниците с такава страст, че след като прочетох библиотеката в къщи, реших, че не е достатъчно и картоните от градската библиотека растяха прогресивно... Обожавах приключенските истории, но от малка съм романтичка и сърцето ми се разтапя от несподелена любов или силна такава. Няма да забравя първата си среща с "Парижката Света Богородица". По нейните страници открих магията на една прекрасна църква, на една любов, едно нещастие и завинаги сърцето ми остана в нея. Мечтаех дълги години да я посетя, да я видя от вътре, да почувствам това, което Юго е описал, да се потопя в атмосферата. Мечтаех за Франция и знаех, че това е едно от местата, където искам да отида. След това дойде мечтата по историята на тамплиерите, търсех всичко свързано с тях и Катедралата отново пресече моя път. Бях влюбена безвъзвратно и завинаги в това късче камъни и витражи и знаех, че един ден ще отида да го видя, без значение кога и как. Когато отидох преди 10 години, изпитах такова страхопочитание, толкова силна любов и преклонение пред величието на тази църква, че когато влязох вътре, не можех да кажа и дума. Мълчах и с удивление гледах, наслаждавах се на страхотните витражи, изследвах камъните с пръсти, докосвах статуите и говорех на Бог, в който не вярвам... На това същото място се почувствах едновременно толкова малка и толкова голяма, докоснах се до нещо, за което мечтаех толкова дълго... Можех с часове да наблюдавам витражите и да ги изучавам, всяко едно стъкълце има своя собствена история... Не ми се тръгваше от там. И си обещах, че някой ден ще дойда с децата, да им я покажа отново, защото бяха малки, за да знаят и да помнят, че такива паметници има и оцеляват във времето.
Снощи, когато чух, че гори се разплаках и се ядосах, защото не съм снимала повече. Сега част от уникалния облик го няма. И плаках като малко дете, защото не мога да покажа на децата си това, което аз видях, не мога да ги "докосна" с историята, така, както аз бях докосната. Мога само да се надявам, че ще я възстановят така, както я видях за пръв път...
И докато французите пееха и се молеха на брега на Сена, да не изгори цялата, ние се карахме дали да помагаме на "гадните жабари", дали да изгори, щото все пак в Африка умират от глад или щото и нашите църкви горят...
Изгоря не само символът на Париж, не само символът на вярата или на свободния дух, изгоря до основи съпричастието и добротата...


понеделник, 7 януари 2019 г.

От вчера така ми напира, напира да се изкажа и си реших, че днес ще го направя, защото вчера беше ден за почит, ден за мълчание, защото един актьор и интересен човек си отиде...Мълчах си, защото ние имаме една много хубава приказка - за мъртвите или добро, или нищо. Не му е времето, когато някой поеме оня път, дето не се връща, да го спираме насред пътя, за да му кажем в очите - ти си страхливец, защото си избрал алкохола, пред децата си. Не му е времето да говорим зад гърба на някой, или да намираме упование в това, че видиш ли, сега вече го наредихме тоя ми ти алкохолик, дето е срам за гилдията и не може да е такъв страхливец, да му се невиди, че да избере чашката пред децата си... Не е времето да търсим греха, да търсим вината, да търсим силата или слабостта... Ако сме знаели или сме виждали, то приживе е трябвало да му кажем в очите - ти имаш проблем, дай да видим как да ти помогнем. И да подадем ръка. А не да ритаме, когато вече падне. И да, алкохола не прощава, но никой от нас не знае фактите - знаят ги само майка му, жена му и лекарите. Дали е от пиене, дали от друго, това няма как да разберем. Иван беше пич, не се свенеше да каже истината в очите на другите, беше и добър, и лош, дали алкохола е причината - само той си знае. Иван беше една търсеща душа, същевременно нежна, романтична и бореща вътрешни демони. Че кой ги няма тия демони? Всички ги имаме. Дали обаче ще ги гоним с алкохол, дали с работа, дали с наркотици, дали с друго, това си е само наш проблем - между нас си и демоните ни. О да, публична личност, известна личност, но той има право на лично пространство. На такова, в което да се затвори между четири стени и там да прави каквото реши. Сега е лесно да кажем - тоя алкохолик, тоя простак... А вчера прочетох, че си бил заслужил участта, щото видиш ли стрелял по бездомни кучета??? Абе добре ли сте бе хора??? Това ли е критерия за морал, за чистота, за възвишеност? Ми и аз не си падам по бездомните кучета, ама не пия. Трябва ли и аз да умра от такава смърт?
Всички съжаляват бедната му жена, бедните му деца - ами спрете се бе, помълчете, поне веднъж пред смъртта запазете тишина, защото тези деца, тази жена, утре ще се отърсят от мъката и ще прочетат какво сте написали. И няма да им стане особено добре и ще върнете и техните демони. За тях той може да е бил най-прекрасния човек на света и да няма нищо от това, което сте описали... А и кой от вас го е познавал толкова добре, колкото тях, тези, с които е живеел, тези, които е обичал...
Не харесвам алкохолиците, не одобрявам пияниците, но в нашата държава се пие, мъжката при това. И не е само Иван, не е само Чочо, не е само Андрей, много мъже пият. Не случайно имаме израз - едни пият от мъка, други от вечерта, а трети от сутринта... Пие се. Не са само те, но те са на показ и могат да бъдат ругани, обиждани, осмивани, защото са се показали - къде слаби, къде в неизгодна позиция. А българина има навика да рита падналите... Народопсихология някаква...
Вчера, трима мои любими актьори се събраха заедно. Надявам се онази Божа сцена да изцери раните им, да им даде покоя, който са имали нужда да получат и да намерят онази велика роля! А за нас остава да замълчим малко и да отдадем последна почит!
Почивай в мир, Иване!

понеделник, 5 март 2018 г.

В обувките на Шехерезада или моето мароканско приключение :) - втора част

И така, продължаваме нататък - хамамът е първата част от сватбата. Признавам си бях ужасно любопитна, защото все пак едно е банята в България, друго си е хамамът в Мароко. Още дори преди да го видя, бях любопитно очарована, тук намеса има пак любимата Шехерезада :) Основно в случая ми повлия и факта, че сестрата на младоженеца се беше погрижила наистина обстановката да е като в приказките. Самата баня беше украсена фантастично и на светлината на свещите беше приказно.



Идеята на хамама е, че в този момент булката се сбогува с чистотата си и моминския живот и преминава към живота на омъжена жена. Това са последните й моменти, в които тя е свободна да бъде младо момиче и себе си с приятелките си. След това на плещите й ляга отговорността за семейството. 
Преди да влезе в хамама, за булката има подготвен специален чеиз - толкова красиви неща имаше, всичко е ръчно изработено. От сладките неща, с които ни посрещнаха на вратата, до халатите и кърпите за булката. Всичко беше изпипано и нагласено с много любов. В самото начало булката е придружена от близки, водят я до хамама и там я
предават на жени, които се занимават професионално с това - те я насочват какво и как да направи, подготвят я и я гримират, обличат и след това я предават на младоженеца. Много от нещата, които се правят са театър, но всичко е интересно и привлекателно, тъй като е изключително необичайно и ново. Всички дарове на булката, целият й чеиз се внася на едни огромни специални тажини, носени от група момчета, а всички те са придружени от група пеещи жени :)
Вътре в хамама, момичето /булката/ влиза с най-близките си приятелки, които се забавляват с нея и й помагат да се сбогува с безгрижния живот :) След това бъдещата булка е изведена от там, отново подготвена - гримирана, облечена със специална дреха и предадена на жениха. 




Между временно, гостите се забавляват в една зала, хапват, танцуват и чакат да се върнат младоженците :)
  Вътре в самия хамам всичко е подготвено за булката - навсякъде бяха разпръснати розови листа, имаше купички с благовонни масла, къна, както и много лавандула. Всичко беше страхотно изкушение за сетивата. Както и за погледа. Навсякъде погледа среща онази особена мароканска ръчно изработена мозайка.
Всичко беше съчетано с много вкус и усет за детайла, а също така беше наблегнато и на символиката за щастлив и успешен семеен живот.  
След като подготвиха булката и я предадоха символично на младоженеца, двойката се върна обратно в залата. Там в центъра има специална маса, на която стоят младоженците и жените, които отговарят за протокола :) пристъпват към следващите стъпки от ритуала. Двойката бива благословена с къна, след това къна поставят и на по-близките й приятелки. След това раздават подаръци на всички девойки :)     Когато приключат с официалната част, на гостите се поднася специален сладък  кус кус - приготвен с плодове и специални бонбони.


Следващият етап от сватбата е доста по-лежерен и по домашно му уютен :) За гостите на сватбата от женски пол имаше предвидено рисуване с къна. Всички са виждали красивите рисунки с къна, е, всяка от нас имаше възможност да получи такава. Междувременно отново имаше чай :) задушевни разговори и много смях. 
На следващият ден вече беше същинската част - сватбената церемония. В Мароко сватбата е доста значимо социално събитие, убедена съм в това :) Толкова красиви тоалети видях, толкова много накити и интересни неща... В поканата пише начален час 20 часа, но никога не започва толкова рано :) Булката се появи около 23 часа :) Всъщност гостите си отиват сравнително навреме и чакат там, през това време няма сервирана храна, няма и някакви забавления, освен музиката от оркестъра :) След като дойде булката, вече започва същинската част. Ритуалът е доста интересен - тя сменя за вечерта 6 тоалета, кой от кой по-красиви и богато украсени. Един от тоалетите беше характерен за областта, от която идва булката. 
И булката, и младоженецът биват внесени на носилки, специално украсени за тази цел. Носят ги едни млади момчета, които ги подхвърлят насам-натам из залата, а след това ги поставят на подиум.
Целият този ритуал се извършва изключително внимателно, много красиво и необичайно. Изпитвах обаче сериозен страх за младоженците, тъй като момчетата, които носят тези огромни носилки са по едни никакви чехлички, като на Малкия Мук и през цялото време ме беше страх да не се спънат :) За щастие младоженците бяха пренесени безпроблемно до мястото им и след това отново жените извършваха различни ритуали. 
На булката бяха поднесени дарове, които остават лично нейни, ако мъжът й реши да се раздели с нея, за да е обезпечена и да няма финансови проблеми. Бяха им поснесени питиета и храна, която разделиха двамата заедно и понеже физическият контакт преди сватбата не е позволен, дори първата целувка е само целувка по челото :) Всичко в залата беше страхотно подредено.

 Булчинската маса беше изпипана от всякъде :) След като преминаха част от ритуалите, поднесоха храната. Отново много вкусни неща, екзотично приготвени и елегантно поднесени.
 Накрая завършиха с изкусителни десерти - торти, сладки и разбира се сватбената торта, която беше произведение на изкуството. Приготвена от сестрата на младоженеца.





Тоалетите на булката бяха в различни цветове - червено, сиво, зелено, екрю, бяло, кой от коя по-богато украсени. На мен лично, този ми е най-любим! Кафтан, от родното място на булката.


Сватбата завърщи естествено с разрязване на тортата и хвърляне на букет :) А ние продължихме с разходките из Мароко. Но за тях в следващата част!