***

Студено е...
Вали...
Ръцете ми търсят ръцете ти...
Ситни капчици се стичат по лицето ми...
Дъжд или сълзи?
Самотна съм...
Боли...
Болката във мен крещи...
Обичай ме...
Прости...

На баба...

В магията на нощта те сънувах.
Лицето ти, набраздено от следите на времето...
Очите ти, топли и кафеви, пълни с мъдрост и любов,
ръцете ти, отрудени, но нежни...
Любимата усмивка и добротата, която излъчваш...
Разхождах се със теб под ония черници пред къщата, където пораснах...
Прегръщах те, сякаш никога няма да те пусна да си отидеш...
Сънувах прасковата на двора - дъхава и слънчева...
Сънувах розите, уханни и истински...
Чувах смеха ти, толкова рядък и толкова скъп...
Сънувах, че те прегръщам и не исках да се сбогувам...
Сънувах те толкова жива и близо до мен...
Сънувах те на прага на старата къща...
протегнала ръце да ме прегърнеш...
Сънувах те...

За една катедрала...

"Est celui qui lui jettera la première pierre
Celui-là ne mérite pas d'être sur terre"

Notre Dame De Paris - Belle

 

 

Вчера в Париж горя Нотр Дам... Едно късче история потъна в пламъците... Едно късче история обедини хората по света, а нас българите за пореден път раздели...

Какво толкова ни натъжавало, какво било това, да плачем и да страдаме за една църква, колко много гладни и умиращи имало по света, а в България колко църкви се рушали... Нещата мили мои са несравними и ако не го виждате, ще се рушат още църкви, паметници и ще гладуват още хора... Защото снощи горя не само християнският символ Нашата Парижка Дама, горя образа на Квазимодо, горя Виктор Юго, горя късче история и литература...
От малка обожавам да чета, четях всичко, гълтах страниците с такава страст, че след като прочетох библиотеката в къщи, реших, че не е достатъчно и картоните от градската библиотека растяха прогресивно... Обожавах приключенските истории, но от малка съм романтичка и сърцето ми се разтапя от несподелена любов или силна такава. Няма да забравя първата си среща с "Парижката Света Богородица". По нейните страници открих магията на една прекрасна църква, на една любов, едно нещастие и завинаги сърцето ми остана в нея. Мечтаех дълги години да я посетя, да я видя от вътре, да почувствам това, което Юго е описал, да се потопя в атмосферата. Мечтаех за Франция и знаех, че това е едно от местата, където искам да отида. След това дойде мечтата по историята на тамплиерите, търсех всичко свързано с тях и Катедралата отново пресече моя път. Бях влюбена безвъзвратно и завинаги в това късче камъни и витражи и знаех, че един ден ще отида да го видя, без значение кога и как. Когато отидох преди 10 години, изпитах такова страхопочитание, толкова силна любов и преклонение пред величието на тази църква, че когато влязох вътре, не можех да кажа и дума. Мълчах и с удивление гледах, наслаждавах се на страхотните витражи, изследвах камъните с пръсти, докосвах статуите и говорех на Бог, в който не вярвам... На това същото място се почувствах едновременно толкова малка и толкова голяма, докоснах се до нещо, за което мечтаех толкова дълго... Можех с часове да наблюдавам витражите и да ги изучавам, всяко едно стъкълце има своя собствена история... Не ми се тръгваше от там. И си обещах, че някой ден ще дойда с децата, да им я покажа отново, защото бяха малки, за да знаят и да помнят, че такива паметници има и оцеляват във времето.
Снощи, когато чух, че гори се разплаках и се ядосах, защото не съм снимала повече. Сега част от уникалния облик го няма. И плаках като малко дете, защото не мога да покажа на децата си това, което аз видях, не мога да ги "докосна" с историята, така, както аз бях докосната. Мога само да се надявам, че ще я възстановят така, както я видях за пръв път...
И докато французите пееха и се молеха на брега на Сена, да не изгори цялата, ние се карахме дали да помагаме на "гадните жабари", дали да изгори, щото все пак в Африка умират от глад или щото и нашите църкви горят...
Изгоря не само символът на Париж, не само символът на вярата или на свободния дух, изгоря до основи съпричастието и добротата...

От вчера така ми напира, напира да се изкажа и си реших, че днес ще го направя, защото вчера беше ден за почит, ден за мълчание, защото един актьор и интересен човек си отиде...Мълчах си, защото ние имаме една много хубава приказка - за мъртвите или добро, или нищо. Не му е времето, когато някой поеме оня път, дето не се връща, да го спираме насред пътя, за да му кажем в очите - ти си страхливец, защото си избрал алкохола, пред децата си. Не му е времето да говорим зад гърба на някой, или да намираме упование в това, че видиш ли, сега вече го наредихме тоя ми ти алкохолик, дето е срам за гилдията и не може да е такъв страхливец, да му се невиди, че да избере чашката пред децата си... Не е времето да търсим греха, да търсим вината, да търсим силата или слабостта... Ако сме знаели или сме виждали, то приживе е трябвало да му кажем в очите - ти имаш проблем, дай да видим как да ти помогнем. И да подадем ръка. А не да ритаме, когато вече падне. И да, алкохола не прощава, но никой от нас не знае фактите - знаят ги само майка му, жена му и лекарите. Дали е от пиене, дали от друго, това няма как да разберем. Иван беше пич, не се свенеше да каже истината в очите на другите, беше и добър, и лош, дали алкохола е причината - само той си знае. Иван беше една търсеща душа, същевременно нежна, романтична и бореща вътрешни демони. Че кой ги няма тия демони? Всички ги имаме. Дали обаче ще ги гоним с алкохол, дали с работа, дали с наркотици, дали с друго, това си е само наш проблем - между нас си и демоните ни. О да, публична личност, известна личност, но той има право на лично пространство. На такова, в което да се затвори между четири стени и там да прави каквото реши. Сега е лесно да кажем - тоя алкохолик, тоя простак... А вчера прочетох, че си бил заслужил участта, щото видиш ли стрелял по бездомни кучета??? Абе добре ли сте бе хора??? Това ли е критерия за морал, за чистота, за възвишеност? Ми и аз не си падам по бездомните кучета, ама не пия. Трябва ли и аз да умра от такава смърт?
Всички съжаляват бедната му жена, бедните му деца - ами спрете се бе, помълчете, поне веднъж пред смъртта запазете тишина, защото тези деца, тази жена, утре ще се отърсят от мъката и ще прочетат какво сте написали. И няма да им стане особено добре и ще върнете и техните демони. За тях той може да е бил най-прекрасния човек на света и да няма нищо от това, което сте описали... А и кой от вас го е познавал толкова добре, колкото тях, тези, с които е живеел, тези, които е обичал...
Не харесвам алкохолиците, не одобрявам пияниците, но в нашата държава се пие, мъжката при това. И не е само Иван, не е само Чочо, не е само Андрей, много мъже пият. Не случайно имаме израз - едни пият от мъка, други от вечерта, а трети от сутринта... Пие се. Не са само те, но те са на показ и могат да бъдат ругани, обиждани, осмивани, защото са се показали - къде слаби, къде в неизгодна позиция. А българина има навика да рита падналите... Народопсихология някаква...
Вчера, трима мои любими актьори се събраха заедно. Надявам се онази Божа сцена да изцери раните им, да им даде покоя, който са имали нужда да получат и да намерят онази велика роля! А за нас остава да замълчим малко и да отдадем последна почит!
Почивай в мир, Иване!

В обувките на Шехерезада или моето мароканско приключение :) - втора част

И така, продължаваме нататък - хамамът е първата част от сватбата. Признавам си бях ужасно любопитна, защото все пак едно е банята в България, друго си е хамамът в Мароко. Още дори преди да го видя, бях любопитно очарована, тук намеса има пак любимата Шехерезада :) Основно в случая ми повлия и факта, че сестрата на младоженеца се беше погрижила наистина обстановката да е като в приказките. Самата баня беше украсена фантастично и на светлината на свещите беше приказно.

Идеята на хамама е, че в този момент булката се сбогува с чистотата си и моминския живот и преминава към живота на омъжена жена. Това са последните й моменти, в които тя е свободна да бъде младо момиче и себе си с приятелките си. След това на плещите й ляга отговорността за семейството. 

Преди да влезе в хамама, за булката има подготвен специален чеиз - толкова красиви неща имаше, всичко е ръчно изработено. От сладките неща, с които ни посрещнаха на вратата, до халатите и кърпите за булката. Всичко беше изпипано и нагласено с много любов. В самото начало булката е придружена от близки, водят я до хамама и там я

предават на жени, които се занимават професионално с това - те я насочват какво и как да направи, подготвят я и я гримират, обличат и след това я предават на младоженеца. Много от нещата, които се правят са театър, но всичко е интересно и привлекателно, тъй като е изключително необичайно и ново. Всички дарове на булката, целият й чеиз се внася на едни огромни специални тажини, носени от група момчета, а всички те са придружени от група пеещи жени :)

Вътре в хамама, момичето /булката/ влиза с най-близките си приятелки, които се забавляват с нея и й помагат да се сбогува с безгрижния живот :) След това бъдещата булка е изведена от там, отново подготвена - гримирана, облечена със специална дреха и предадена на жениха. 

Между временно, гостите се забавляват в една зала, хапват, танцуват и чакат да се върнат младоженците :)

  Вътре в самия хамам всичко е подготвено за булката - навсякъде бяха разпръснати розови листа, имаше купички с благовонни масла, къна, както и много лавандула. Всичко беше страхотно изкушение за сетивата. Както и за погледа. Навсякъде погледа среща онази особена мароканска ръчно изработена мозайка.

Всичко беше съчетано с много вкус и усет за детайла, а също така беше наблегнато и на символиката за щастлив и успешен семеен живот.  

След като подготвиха булката и я предадоха символично на младоженеца, двойката се върна обратно в залата. Там в центъра има специална маса, на която стоят младоженците и жените, които отговарят за протокола :) пристъпват към следващите стъпки от ритуала. Двойката бива благословена с къна, след това къна поставят и на по-близките й приятелки. След това раздават подаръци на всички девойки :)     Когато приключат с официалната част, на гостите се поднася специален сладък  кус кус - приготвен с плодове и специални бонбони.

Следващият етап от сватбата е доста по-лежерен и по домашно му уютен :) За гостите на сватбата от женски пол имаше предвидено рисуване с къна. Всички са виждали красивите рисунки с къна, е, всяка от нас имаше възможност да получи такава. Междувременно отново имаше чай :) задушевни разговори и много смях. 

На следващият ден вече беше същинската част - сватбената церемония. В Мароко сватбата е доста значимо социално събитие, убедена съм в това :) Толкова красиви тоалети видях, толкова много накити и интересни неща... В поканата пише начален час 20 часа, но никога не започва толкова рано :) Булката се появи около 23 часа :) Всъщност гостите си отиват сравнително навреме и чакат там, през това време няма сервирана храна, няма и някакви забавления, освен музиката от оркестъра :) След като дойде булката, вече започва същинската част. Ритуалът е доста интересен - тя сменя за вечерта 6 тоалета, кой от кой по-красиви и богато украсени. Един от тоалетите беше характерен за областта, от която идва булката. 

И булката, и младоженецът биват внесени на носилки, специално украсени за тази цел. Носят ги едни млади момчета, които ги подхвърлят насам-натам из залата, а след това ги поставят на подиум.

Целият този ритуал се извършва изключително внимателно, много красиво и необичайно. Изпитвах обаче сериозен страх за младоженците, тъй като момчетата, които носят тези огромни носилки са по едни никакви чехлички, като на Малкия Мук и през цялото време ме беше страх да не се спънат :) За щастие младоженците бяха пренесени безпроблемно до мястото им и след това отново жените извършваха различни ритуали. 

На булката бяха поднесени дарове, които остават лично нейни, ако мъжът й реши да се раздели с нея, за да е обезпечена и да няма финансови проблеми. Бяха им поснесени питиета и храна, която разделиха двамата заедно и понеже физическият контакт преди сватбата не е позволен, дори първата целувка е само целувка по челото :) Всичко в залата беше страхотно подредено.

 Булчинската маса беше изпипана от всякъде :) След като преминаха част от ритуалите, поднесоха храната. Отново много вкусни неща, екзотично приготвени и елегантно поднесени.

 Накрая завършиха с изкусителни десерти - торти, сладки и разбира се сватбената торта, която беше произведение на изкуството. Приготвена от сестрата на младоженеца.

Тоалетите на булката бяха в различни цветове - червено, сиво, зелено, екрю, бяло, кой от коя по-богато украсени. На мен лично, този ми е най-любим! Кафтан, от родното място на булката.

Сватбата завърщи естествено с разрязване на тортата и хвърляне на букет :) А ние продължихме с разходките из Мароко. Но за тях в следващата част!

 

В обувките на Шехерезада или моето мароканско приключение :)

Не знам дали ви се е случвало, когато видите снимка от някое място или дори само споменаването на името на това място, да изпитате силно желание да го посетите? Ето такова е и моето усещане към Мароко. Спомням си едни особено красиви снимки на Мароко - сини врати, контраст с червени части от къщи, огромните пазари, наредени с различни стоки и знаех, че много, ама наистина много искам да отида там. Е, най-накрая мечтата ми се сбъдна, вярно не в този вид, в който исках, но се сбъдна и то не как да е, а бях поканена на мароканска сватба. Това е събитие, което пожелавам на всеки от сърце да види, защото няма нищо общо с традиционните сватби. Част от ритуалите и идеите на самата церемония не разбирах, но всичко беше толкова вълшебно, че все едно бях в приказка. В Мароко сватбите са дълги и доста изтощителни :) Общо взето тази беше три дни, в които задължително имаше по нещо интересно и нещо, което не си виждал никога или само си чувал. 

Но да започна от самото начало - летейки над морета и океани, приближавайки се до Мароко, бях очарована от всичко, което се виждаше от въздуха.

За дива природа, Мароко има доста зеленина и никога не съм виждала толкова много растения на такъв тип почва. Части от страната са пусти, буквално безплодни, но както и в Малта, тук е направено всичко възможно, за да се облагороди.

А пътищата - не знам дали някога през живота си съм виждала по-добри от тези в Мароко. Толкова добре изградена пътна инфраструктура не съм виждала никога до сега. Мароко е страна на контрастите - невероятни курорти, страхотни места в градовете - там където е туристическа зона и места на тотална, пълна бедност и мизерия. Но въпреки това голяма част от хората, с които се срещнах са мили и любезни и те карат да се чувстваш като у дома си.
Още от самото начало, като кацнеш, все едно попадаш в приказките - палми, цветя, страхотни фенери и дървени орнаменти. На летището в Маракеш ме посрещна едно страхотно слънце, което направо ми стопли душата :) Пътувах декември, началото, тук беше люта зима, а там 25 градуса и бях през цялото време по жилетка, толкова приятно беше :).

Ако пътувате за Мароко, трябва да знаете, че в самолета ви дават нещо като адресна карта, която попълвате, на излизане попълвате също. В нея са вписани имената ви и при кого отивате. Летището е почти непристъпна крепост, проверките са доста сериозни, ако излезете от летището, няма възможност за връщане. Има няколко проверки за сигурност, като проверяват и багажа няколко пъти докато стигнете до лентата за предаване. Но пък за сметка на това всички са изключително любезни и внимателни.
Ако сте на гости при познати, със сигурност ще бъдете поканени на чай. Там чая е основно средство за социализация :) Задължително се пие чай във всякакви ситуации - при кризи, за сплотяване на семейството, за приемане на гости... изобщо в Мароко чаената церемония е издигната в култ :) Влюбена съм в начина на приготвяне на чай. Така ти показват, че си добре дошъл и ти поднасят топло гостоприемство. Само предупредете преди това, че пиете чая с по-малко захар или без никаква, защото чайовете са изключително сладки. Направо нагарчат от сладост :) Ментата, с която се приготвят е изключително дъхава и ароматна и чая има невероятен вкус. Всичко се приготвя в специални кани и се налива в стъклени чаши. Чая се сервира със специални сладки, които имат екзотичен вкус - приготвени са в повечето случаи със звездовиден анасон. Невероятен аромат.

Всъщност в Мароко храната изобщо е екзотична и невероятно вкусна. Там за пръв път опитах трушия от лимони :) Много ми хареса. Два вида кус кус - сладък, солен, както и комбинация от ястия, които вероятно няма да опитам на друго място никога. За сватбата имаше приготвени специални сладки, всичко беше толкова изкусно приготвено, че човек може да напълнее само от гледане.
Голяма част от яденето се приготвя в така наречения тажин - глинена чинийка с похлупак, най-просто казано, но яденето, приготвено вътре е страшно вкусно.

Има различни варианти на средиземноморски храни, аз просто не успях да запомня всичко, затова и не мога да съм полезна, ако искате да опитате нещо :) Но имаше толкова много и разнообразни неща, че може би трябваше да пътувам с тефтер в ръка и да записвам. Иначе е невъзможно да се запомни. Много от нещата, които ни сервираха бяха свързани със символиката на сватбата, а други бяха просто традиционни за района. Като например - ястие от няколко вида риби, скариди, в тестяна коричка

Или подобно ястие, което е направено като сладка баница, поръсено с пудра захар и канела, но вътре е пълно с пилешко месо :) Или огромните омари, поднесени с интересни гарнитури наоколо. Сладкишите са неизброими, просто човек
не може да опита всичко.
Всъщност това е съвсем дребна част от това, което видях и ни води до основното - церемонията. Както споделих вече, самата сватба беше разделена на три дни - първият ден всичко беше посветено на хамама, след това беше по-спокоен и релаксиращ, семеен ден, а накрая беше същинската церемония. Но за тях по-нататък...

* * *

Краката ми се носят по забързаните улици
и търсят пътя към теб.
В главата ми звучи мелодия,
която ме следва от детството...
Помня смеха ти,
помня очите ти,
помня ръцете ти,
напукани и с мазоли,
но все така нежни и любящи...
Сънувам двора на село,
миризмата на твоите банички,
сънувам цветята ти...
Влизам насън в оранжерията
и крада дъхави домати...
Търся те сред слънчогледите,
но съм загубила картата,
с която да те намеря...
Прегръщам сенките,
защото не мога да те докосна
и мечтая за времето,
когато пак ще ми се усмихнеш....