* * *

*** Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът, и звънът, и звънът на големия стенен часовник сякаш тежките стъпки на близката смърт. А.Далчев *** Тишината мълчи оглушително между нас. Дали ако протегна ръка, ще те стигна? А дали ако крещя, ще ме чуеш? Или може би трябва тихо да въздъхна... Може би ще чуеш тишината? Или пък не? Тя е все така наситена и страшна... Протягам ръка, за да те докосна в тъмнината, но не успявам да те стигна... Думите се разбиват в бялата стена на негласното мълчание... Ръката среща тъма, а тъмата се отразява в душата ми...

* * *

Тишината навън понякога може да бъде толкова оглушителна... Затварям очи, протягам ръка и те търся... Къде си? Сърцето ми плахо препуска в ритъма на дъжда... А сълзите се стичат бавно... Навън е тъмно, като в душата ми... По прозореца се стичат перлени капки... Аз ли плача така? Или просто природата ме прегръща? Чувам стон... Аз ли бях? Или тя? Тъмно е... И вали... И боли...

Свободата Санчо, свободата...

От няколко дни из интернет пространството валят едни невероятни публикации и започвам да се чудя дали аз живея в някакво друго общество, друг свят, или просто прекалената свобода в България заминава в някаква странна посока, там, където преминава в слободия или нещо друго... Първата шокираща новина беше, след като дълго време четох за войната между Булсатком и бТВ, и която ескалира в спирането на националната медия за абонатите на кабелната телевизия /не, че някой загуби много от това, че не я гледа/, и беше последвано от влизане в офисите на Булсатком, арестуване на журналисти и обвинения в злоупотреби и криене на данъци. Все си мислех, че в нормалните държави първо се правят разследвания и след това се арестува някой или пък се прилага такъв масиран натиск, ако има някаква причина. Не мога да разбера неистовата борба на бТВ за монопол на пазара, извиване на ръце, и натиск да се плаща за нещо, което вече е безплатно - все пак води се национална телевизия. Национална телевизия, която в 99% от времето си предава турски сериали. Останах потресена, когато се прибрах за празниците и установих, че програмата на тази телевизия се състои от 10 сериала, от които нито един европейски, или български - всичко беше турско. Нямам нищо против турската телевизия или киното им - имат невероятно стойностни игрални филми, но за Бога, това е българска национална телевизия и в нея няма абсолютно нищо българско... Това ме потриса. Тук, където живея, всичко е дублирано на немски, дават разнообразни неща, от цял свят, но никога, по никакъв повод, не е взимал превес нечий друг телевизионен компонент. Всички са представени по равно, а не е като да нямат приоритет турците... Втората шокираща новина беше смъртта на две жени, предизвикана при катастрофа със служебен автобус на фирмата, в която работи брат ми. Може би нямаше да разбера, или да не обърна внимание, но все пак е по път за неговата работа. Нормално е да се притесня, тъй като инцидента е станал заради дупка на пътя. Дупка, която ако някой беше запълнил както трябва или ако държава, община и различните служби си вършеха работата както трябва, сега нямаше да е причината за две почернени семейства... Какъв беше още по-големия шок, който изпитах, след като на следващия ден прочетох, че след спешна експертиза видиш ли, дупката не била виновна и с това държавата си изми ръцете от своята некадърност и безотговорност... А тези жени загубиха живота си... Ден по-късно, дупката я няма вече. И стана като в онази прословута фраза на Сталин - няма дупка, няма проблем... А пътищата на родната страна продължават да са капан за шофьорите. Тази година попътувахме доста и съм ужасена, че парите, които всеки плаща било то за винетки, било то за данъци, потъват в държавната хазна, а пътищата са кратер до кратер. Да, лесно е да се каже - несъобразена скорост, но дори и нормално да караш, дори и със съобразената скорост - като се появи изневиделица огромен кратер на пътя, какво можеш да направиш? Да не говорим, че често се събират и други фактори - лед, вода, сняг... Какво може да направи човек в този случай? Как да съобразиш какво те чака след следващия завой? Това е ужасно и безотговорно... В същото време България загива, защото раждаемостта намалява. От години имаме отрицателен прираст, а сега нещата са просто ужасни... И на фона на тази липса на деца... оставяме дупки-убийци по пътищата... Третото шокиращо съобщение в пресата беше, че човека, поставил портрета на варненския кмет в огромните дупки е получил полицейско предупреждение за глоба до 15 000 лв... И това, защото е изразил някаква гражданска позиция... И някак на фона на всичко това започвам да се чудя аз ли съм сбъркана, или света ми отива нанякъде...

Deux jours à tuer*

Отдавна не съм подхващала перото, но така е с музите - като истински жени, винаги са много непостоянни - ту идват, ту си отиват... Трудно е да ги хванеш и да ги задържиш... Този път остана, надявам се за дълго, тъй като понякога имам нужда да попиша, да си кажа какво ме мъчи...:) Поводът за това съживяване на перото е френското кино... Хубаво, интересно, човешко, мое вътрешно светоусещане... Обожавам френското кино, мога с часове да гледам такива филми. Обаче, оказа се, че е доста трудно да си доставиш тази наслада - просто американските бози ни заливат отвсякъде и стойностното кино се задушава. Жалко, нали, а има какво да покажат французите, поне в това отношение, нищо, че не ни предлагат касови блокбастъри, които генерират милиони в касите на производителите си... Липсва ми точно това - топлото, тихото, чисто човешкото кино, затова и когато открия френски филм, се радвам като малко дете на Коледа. За всички мои приятели франкофони, не - не се глася да "убия" два дни на плажа или някъде на планина. Това е заглавието на френски филм, който гледах снощи... Deux jours à tuer Филм, който започна бавно, плавно, без излишни драми, с типичния френски хумор и с един уморен мъж... Мъж, който решава да продаде бизнеса си, в същия ден, в който има рожден ден. Връща се в къщи и вместо да получи подарък, получава скандал, който той развива до застрашителни размери... Филм, без излишно напрежение, но в който някак знаеш какво те очаква зад ъгъла. Филм, в който някак инстинктивно се досещаш какъв е края и защо той се държи така. Филм, в който виждаш въпреки всичко бащината любов, красотата на любовта към съпругата и тъмната сянка, която трови тези отношения. Срещата с бащата, който е оставил семейството, общия риболов... и момента, в който ни става ясно, защо главния герой е такъв... Много тъга има в този филм, много силни чувства. Разтърси ме до дъното на душата ми, накара ме да си поплача тихичко на последните кадри и над този стих: Колко време? Колко време още? Години, дни, часове? Колко? Когато го мисля, сърцето ми бие толкова силно. Моята родина е животът. Колко време още? Колко? Tолкова обичам времето, което остава. Искам да се смея, да тичам, да плача, да говоря да гледам, да вярвам, да пия, да танцувам Да крещя, да ям, да плувам, да скачам, да не се подчинявам.< Не съм приключил, не съм приключил. Да летя, да пея, да тръгвам, да се връщам, Да се мъча, да обичам. Обичам времето, което ми остава. Вече не знам къде съм роден, нито кога. Знам, че не беше отдавна ... и че моята родина е животът. Знам и че баща ми казваше... "Времето е като хляба, запази си и за утре!". Имам още хляб, Още време, но колко? Искам да играя още, да се смея още много. Искам да изплача реки от сълзи. Искам да изпия цели бъчви с вино от Бордо и от Италия. Да танцувам, да викам, да летя, да плувам във всички океани. Не съм приключил, не съм приключил. Искам да пея. Искам да говоря докато онемея. Ах, толкова обичам времето, което остава. Колко време? Колко време още? Години, дни, часове, колко? Искам истории, пътешествия. Толкова хора имам да видя, толкова пейзажи. деца, жени, големи хора, малки хора, веселяци, натъжени, много интелигентни и глупаци. Глупаците са забавни, разпускат те някак Като шумата измежду рози е. Колко време? Колко време още? Години, дни, часове, колко? Не ми пука, любов моя! Когато оркестърът спре, аз ще продължа да танцувам Когато спрат самолетите, ще полетя и сам. Когато времето спре ... Аз ще те обичам още. Не знам къде, нито пък как, Но ще те обичам още! Нали така? "Така, когато се приключи, ще отидеш при нея. И ще й обясниш. Най-важното е да й кажеш, че беше права, че съм луд. Луд съм... Лудо влюбен в нея. И й кажи, че бих дал живота си за малко от нейните авокадо със скариди... Тя ще разбере."

Българите в чужбина - изгубени в грешката*

От около седмица информационното пространство гърми с нещо простичко, но доста трудоемко - преброяването на населението на дадена страна. Един път и България да е пионер в нещо - започна първа преброяването си и даде възможност на всички българи да се преброят и електронно.
Каква обаче беше моята огромна изненада, когато се оказа, че аз не мога да отворя линка за електронно преброяване даже и да го прочета, камо ли да се регистрирам за преброяване. И изпаднах в тих ужас... В един момент се оказва, че аз съм никоя за собствената си държава... В същия този прекрасен момент, България се тресе от политическия скандал с един министър, който отговаря за българите в чужбина и който видиш ли бил ченге. Е, то това не е новина вече, не знам дали има политик, който да няма ченгесейско минало... Такава беше едно време политиката, че редовно привикваха този или онзи, за да докладва. Но интересното е, че пък агент, на особено висш пост в държавата /хм, този на президента/ не се посвени да размаха нагло пръст и нямаше доблестта да се откаже от поста си. Нищо, че и той е бил ченге и доносник. Е, защо ли да се отказва от властта - сладко нещо е тя...
Та в такъв момент, когато е важно да се помогне на българите в чужбина, те остават без министър, който даже и няма портфейл, горкия, колко ли му е трудно така...
Решавам аз да помогна на майка ми да се преброи, а също така да преброя и моето семейство и хоп - изненадка, сайта е недостъпен от чужбина. Интересно защо? Оказва се, че нашата мила родна държава не иска да брои българите в чужбина. Обаче пък, когато трябва да ми прибере здравните застраховки, нищо че не ползвам здравеопазването в България, бързо ме намира. Или пък ако трябва да ми вземе данъци - там моите пари не й миришат и й идват добре, за да напълни хазната. Интересно, аз чия съм? То е ясно - на мама и на тати, но в паспорта ми все пак пише "националност - българска". Та в тази връзка като съм с "националност - българска", защо не ме броят и мен? Прокрадна се в и-нет пространството, че нас ще ни броят държавите, в които живеем. Добре, но кое точно ще ни преброят? Къщите, които нямаме, парите, децата ни? Образованията или работата? И след като на моите деца в паспортите пише "националност - българска", защо държавата българска не ги брои?
Тъжно ми е и ми е болно, защото все повече от нас, тези "отвън", ни се иска да си хвърлим паспортите с гръмкото "националност - българска". И все по-често се питаме, каква е тази държава-мащеха за нас, а държавите, които са ни приютили се държат като майки-закрилници. Чудя се, защо аз трябва да възпитавам детето си в духа на Ботев и Левски, да го уча на Кирилицата, да го направя достоен българин, а държавата да му плюе в лицето като го изтрие от графата на неговото собствено семейство? И как да обясня на своя 5 годишен син, че той трябва да милее за тази "родина" и да рецитира с гордост "Аз съм Българче"!?
*Заглавието е взето от публикация на Дойче веле - Българите в чужбина - изгубени в грешката

"Закон или скъп телефон?"

Интересни нови страсти се вихрят из българското медийно пространство. Тия дни едни депутати, попаднаха в едни странни ситуации и се чудят как да излязат от тях. Закон или скъп подарък - какво биха избрали българските депутати
На квотен принцип избрали няколко депутата и ги поканили на парти с раздаване на скъпи подаръци. И те взели, че приели. Интересно, мен защо никой не ме кани на такива купони? И защо не ми предлагат да получа подарък? Сигурно защото нищо не зависи от мен, ама и защото и пари си нямам...
А виж достопочтените господа и пари имат, и зависят много неща от тях... 
Интересно явление са това депутатите - вместо да работят това, за което им се плаща, ходят да търсят подаръци, при това на стойност, за която отделни хора могат само да мечтаят. Мислех си, за какво им е такъв телефон - струвал 6000 лева, бил функционален, вършел много работа... Интересно каква - сам се свързва, пише сам мейли, а може би ти отваря бирата, след напрегнат работен ден??? Телефон - какво може да му е по-функционалното, че да струва колкото една средно добре запазена малка кола? А и не би ли ти "парил" в джоба този телефон? 
Преди няколко години имах възможност да посетя Бундес парламента. Първото ми впечатление за тази сграда беше - колко история има в нея. Разходихме се от горе до долу, влязохме където успяхме и ми беше изключително интересно, не всеки ден се докосваш до властта. Каква беше огромната ми изненада, когато ни пуснаха в парламентарната зала и ни разказаха как работи самия им парламент. Всичко се върши в комисии, обсъждат се нещата, докарват се до някакъв готов вид и се представят на колегите. И работят хората, не ходят за телефони:) Интересно ми беше, че входовете на залата са три - един за да, един за не и един за въздържал се. Тази система би работила в пълна сила и в българския парламент, защото както е видно от парламентарните заседания, голяма част от народните ни избранници прекарват работното си време в коридорите или кафенетата, та вместо да се получава стреса с картите, ето ти работещ вариянт - влязъл, излязъл, гласувал:) Е, вярно, няма да я има тръпката да гласуваш с чуждата карта, но пък ще остане "удовлетворението" за добре свършена работа, нали все пак за това ти се плаща...
Наскоро една министърка, позволила си да ползва служебната кола за лични цели си отиде... Интересно тези депутати, отишли на лов за телефони, дали ще си тръгнат? И ако бяха взели телефоните, каква ли щеше да е ответната услуга, защото в този свят нищо не е без пари...

"Не сме народ, а мърша..."

   Толкова много години /писано е 1875-та/, а думите на Дядо Славейков винаги ще имат актуално звучене...
   Защо си мисля така - днес една немска верига стъпи на българския пазар... И настана чудо невидяно - българския народ се изтрепва за едни евтини банани...
   Гледайки новините, попадаме в една апокалиптична картина - майка загубила дете, детето го вдигат на ръце, полузадушено, едва дишащо..., старец, станал в ранни зори, за да чуе "слово", но и да напазарува от евтинките бананчета..., разделени мъж и жена - щото не можел да се пребори мъжа, ама жената успяла да "преплава" морето от тела, разделящи я със заветната стока..., друга пък - дошла "да види хора, хората да видят звяр"...:))))
   Охраната на магазина, като едни видни опълченци се опитват да удържат върха на банановата купа... Блъскани, бити, премазани от озверялата тълпа...
   И над всичко това се носи един глас - "Какви са тези управници, че ни карат да правим това?"
Интересно... Какво ни карат да правим - да се редим по опашки, като онова време с купоните, или да се бием до кръв за едни мизерни банани? Да изпадаме в амок, само при вида на червения етикет за промоция? Да полудяваме от това, че нещо е ново и няма да се задържи дълго евтино?
   Хм, наскоро в същите тези магазини, само че в Германия се случи нещо подобно, само че не за храна, а за парцалки... Добре облечени, спретнати същества от женски пол водиха епичен бой за ... зимни якета:))) Интересно ми е колко якета може да облечеш върху себе си, че се биеш за повече? Както и колко банани може да изядеш, без да... оцветиш пейзажа де:)))
   Какви са тези атавистични настроения, каква е тая страст да нараниш този срещу теб? Дали не е някакво ново завръщане към първобитния строй? Дали тази цикличност и спираловидност на времето се повтаря?
   Защо е тази масова истерия и толкова ли е "огладнял" народа или просто бавно, но славно озверява и се връща към началото?
   Не знам, но ми е тъжно... и се чудя защо се получава така...