"Не сме народ, а мърша..."

   Толкова много години /писано е 1875-та/, а думите на Дядо Славейков винаги ще имат актуално звучене...
   Защо си мисля така - днес една немска верига стъпи на българския пазар... И настана чудо невидяно - българския народ се изтрепва за едни евтини банани...
   Гледайки новините, попадаме в една апокалиптична картина - майка загубила дете, детето го вдигат на ръце, полузадушено, едва дишащо..., старец, станал в ранни зори, за да чуе "слово", но и да напазарува от евтинките бананчета..., разделени мъж и жена - щото не можел да се пребори мъжа, ама жената успяла да "преплава" морето от тела, разделящи я със заветната стока..., друга пък - дошла "да види хора, хората да видят звяр"...:))))
   Охраната на магазина, като едни видни опълченци се опитват да удържат върха на банановата купа... Блъскани, бити, премазани от озверялата тълпа...
   И над всичко това се носи един глас - "Какви са тези управници, че ни карат да правим това?"
Интересно... Какво ни карат да правим - да се редим по опашки, като онова време с купоните, или да се бием до кръв за едни мизерни банани? Да изпадаме в амок, само при вида на червения етикет за промоция? Да полудяваме от това, че нещо е ново и няма да се задържи дълго евтино?
   Хм, наскоро в същите тези магазини, само че в Германия се случи нещо подобно, само че не за храна, а за парцалки... Добре облечени, спретнати същества от женски пол водиха епичен бой за ... зимни якета:))) Интересно ми е колко якета може да облечеш върху себе си, че се биеш за повече? Както и колко банани може да изядеш, без да... оцветиш пейзажа де:)))
   Какви са тези атавистични настроения, каква е тая страст да нараниш този срещу теб? Дали не е някакво ново завръщане към първобитния строй? Дали тази цикличност и спираловидност на времето се повтаря?
   Защо е тази масова истерия и толкова ли е "огладнял" народа или просто бавно, но славно озверява и се връща към началото?
   Не знам, но ми е тъжно... и се чудя защо се получава така...

Размисли и страсти....

Наскоро пътувах, отново... До България...

Изумена съм от много неща... И тъжна... И се опитвам да свикна с тази нова страна, която не познавам...
Хората карата безумно, опитвайки се да превърнат новите си летящи килими в купчина скрап, размазвайки  и себе си и тези, които имат нещастието да се намират около тях... Пътищата са осеяни с малки тъжни черни купчинки по които може да се проследи безразсъдството на един народ...
От телевизиите ни заливат турски сериали - къде останаха добрите стари латино сериали???
От всяко второ заведение се чува чалга... и се ветреят цици... Лошо няма, но нещо в повече ми идват... Все пак не съм мъж:)
Новините са пълни с потресаващи събития...
И с Великолепната шесторка...
Ето това е безумие - да събираш пари за нещо, което трябва да е приоритет и грижа на държавата... Да тормозиш хората, като ги караш да отделят последните си пари, залъгвайки ги и показвайки им апокалиптични картини...
И противопоставяйки ги на двойки със стерилитет...Интересна теза битува из пространството, че видиш ли ако двойките с проблеми си осиновят децата от домовете, то те ще се изпразнят...
 Не знам защо обаче не ми се вярва... И си мисля колко е цинично, като един прословут политик, който искаше да направи ин виво деца...
 Странно, аз ли бъркам нещо или света се променя прекалено бързо за мен?

Пътешествия...

... Събирам багажа... Какво ли ще забравя отново? Какво ще скрия от себе си? На къде ще поеме душата ми? 

... Тишина...и тъмнина... и търся пътя си в нея... Дали ще го намеря? Или съдбата ще ме срещне? Там, на пътя за Италия, а може би на пътя за България?

...Боли... Понякога жестоко, понякога не я усещам... И хапе, и къса, защото съм далеч...

...Носталгия... Дали е тя, която ме мори или пък самотата? А може би тъгата? Защо е толкова тъмно навън? Как искам да затворя очи и да се върна там... отново в светлината...

Началото...

И така, добре дошли в моето скрито местенце.

Надявам се да ви хареса и да се чувствате удобно тук.

Отдавна мечтаех да започна да пиша отново и съвсем случайно попаднах на място, от което можех да си създам собствен блог. Не знам дали ще пиша дълго или кратко, дали ще е често или рядко, но имах нужда отново да посегна към писането и ето, блога е факт.