Разкажи ми приказка, за онези малки калдаръмени улички, по които отекват стъпките ми...
Разкажи ми приказка, за онзи град, потънал в реката....
Разкажи ми приказка, за онези мъгли, които пълзят по хълмовете...
Разкажи ми приказка, за онези ръце, протегнати да благословят народа,
преди да полетят от скалата....
Разкажи ми приказка, за онази главня, от която поникнал дъб,
млад и силен като скала...
Разкажи ми приказка, за онази красива принцеса,
която спасила града...
Разкажи ми приказка, за онзи трън, който затворил хълма...
Разкажи ми приказка, за онзи предател, отворил вратата...
Разкажи ми приказка за онези камбани, които още звучат в главата ми...
Разкажи ми колко е синьо небето там,
как шуми реката и колко са зелени цветята по малките улички...
Разкажи ми за шарените черги, които тъкат жените на чаршията...
Разкажи ми за филигранните бижута по дюкяните...
Разкажи ми приказка за сърцето, което обича и не забравя...
сряда, 28 октомври 2015 г.
сряда, 21 октомври 2015 г.
* * *
Пътувам отново... по дългите пътища... очите ми се стрелкат в синевата и търсят посоката, там, на юг, където слънцето докосва морето и се сливат земя и небе... Там, където вятъра гони вълните и развява косите, там, където ухае на дом...
Пръстите ми се сплитат нервно, търсят лъчите, надбягват се със звездите и броят километрите, един, пет, сто, хиляда... и отново слънцето целува небето, за да започне деня, в който ще застана на брега...
Ще вдишам въздуха, ще разперя ръце, за да прегърна ... душата си... Да намеря отново себе си...
Протягам ръце, докосвам пясъка, разтварям пръсти и той изтича през тях като времето, в което не съм тук...
Краката ми потъват, а вълните се плискат тихо и нашепват някакъв древен ритъм... А може би това е ритъма на сърцето ми? Туп, туп, туп...
С треперещи пръсти докосвам мидичка... Напомня ми нещо, не мога да се сетя какво... Острите ръбове драскат ръцете ми, опитвам се да я задържа, но се изплъзва ...Посягам да я докосна и се блъскам в нещо, безмълвно крещя и отварям очи ... Ръцете ми спират, обхождат бавно врата... червена, самотна врата... Входът за света на Алиса... Моят свят...пътя към мойта тъга...
сряда, 15 юли 2015 г.
Искам да бъда...
Искам да бъда слънчевия лъч в косите ти,
който прозира и те кара да сияеш...
Искам да бъда милувката на вятъра,
който се гони в косите ти...
Искам да бъда ръцете,
които те докосват...
Искам да бъда тази,
която ще запали усмивката ти...
Искам да бъда блясъка в очите ти...
Искам да бъда слънцето сутрин,
за да погаля тялото ти...
Искам да бъда луната вечер,
за да притворя очите ти...
Искам да бъда звездите,
за да пазя съня ти....
Искам да бъда душата ти,
за да не те загубя никога...
Искам да бъда сърцето ти,
за да се настаня там и да остана вечно...
Искам да бъда тялото ти,
за да пирувам с любовта ти...
Искам да бъда кръвта във вените ти,
за да усещам ритъма на сърцето ти...
Искам да бъда очите ти,
за да знам, че виждат само мен...
Искам да бъда в теб,
за да се разтворя във вечносттта...
Искам да бъда любовта ти...
понеделник, 6 юли 2015 г.
* * *
Слънчев лъч през клоните прозира,
дъхава трева намира...
Нежен смях се носи над полето,
вятър свилени коси разперва
Тънки пръсти ме докосват,
любовта към млада самодива
във сърцето ми намират...
Лунен лъч докосва раменете,
а после ще погали и нозете,
моята любима отново ще ме изкуши,
за всичко да забравя и отново
в обятията нежни да потъна,
свят и време да оставя...
дъхава трева намира...
Нежен смях се носи над полето,
вятър свилени коси разперва
Тънки пръсти ме докосват,
любовта към млада самодива
във сърцето ми намират...
Лунен лъч докосва раменете,
а после ще погали и нозете,
моята любима отново ще ме изкуши,
за всичко да забравя и отново
в обятията нежни да потъна,
свят и време да оставя...
понеделник, 22 юни 2015 г.
* * *
Kayleigh
"Do you remember chalk hearts melting on a playground wallDo you remember dawn escapes from moon washed college halls
Do you remember the cherry blossom in the market square
Do you remember I thought it was confetti in our hair
By the way didn't I break your heart?
Please excuse me, I never meant to break your heart
So sorry, I never meant to break your heart
But you broke mine..."
Дъждът барабани по прозорците... В стаята прониква хлад, потръпвам и обгръщам тялото си с ръце... Студено ми е, тишината ме подтиска и ме кара да се взирам в себе си. Не мога да открия топлината, душата ми е в безнадежност и тъжи... Магията изчезна... Търся те в хилядите лица и сърцето ми не те открива сред тях... Ръцете ми те търсят в тъмнината и не могат да те докоснат... Мирисът на кожата ти ме преследва насън и наяве и ме кара да те гоня, но ти си оставаш все така неуловим... Възглавницата до моята пази отпечатъка ти, завивките ухаят на теб, а леглото все още пази топлината ти... Но теб те няма там... Магия ли е любовта? Или е неуловим лъч светлина? Магия ли е това, което се случи между нас? Или просто игра на въображението? Магия ли си или сън? А може би аз те измислих? Докосвам студеното стъкло, пръстите ми чертаят капките по него... Една от тях се стича надолу, вдигнах ръка и усетих мокротата на лицето си... Не знаех, че плача, а може би е пръснала капка дъжд върху лицето ми...Притварям очи, заслушвам се в музиката и магията й ме отнася... А може би това е била магията на любовта... Измислила съм те... като в сън...
понеделник, 27 април 2015 г.
На мама...
Сънувах те...
Сънувах, че се връщам в къщи, за да те прегърна...
Сънувам къщата, сънувам ръцете ти...
Сънувам как ме обгръщат...
Сънувам жасмина на двора,
разцъфнал в пълната си прелест,
ухаещ и снежно-бял...
Сънувам градината ти, пълна с цветя...
Докосвам на сън лалетата,
протягам ръце към нарцисите,
заравям лице в момината сълза...
Сънувам аромата й...
нощем, в тишината на нощта
и я свързвам с дома,
с ръцете ти, с прегръдката ти...
С уюта, който намирам само при теб...
Сънувах, че се връщам в къщи, за да те прегърна...
Сънувам къщата, сънувам ръцете ти...
Сънувам как ме обгръщат...
Сънувам жасмина на двора,
разцъфнал в пълната си прелест,
ухаещ и снежно-бял...
Сънувам градината ти, пълна с цветя...
Докосвам на сън лалетата,
протягам ръце към нарцисите,
заравям лице в момината сълза...
Сънувам аромата й...
нощем, в тишината на нощта
и я свързвам с дома,
с ръцете ти, с прегръдката ти...
С уюта, който намирам само при теб...
понеделник, 9 март 2015 г.
* * *
* * *
Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...
* * *
Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...
* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.
* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...
* * *
А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта...
* * *
В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...
* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...
* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...
Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...
* * *
Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...
* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.
* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...
* * *
А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта...
* * *
В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...
* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...
* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
