понеделник, 22 юни 2015 г.

* * *

Kayleigh

"Do you remember chalk hearts melting on a playground wall
Do you remember dawn escapes from moon washed college halls
Do you remember the cherry blossom in the market square
Do you remember I thought it was confetti in our hair
By the way didn't I break your heart?
Please excuse me, I never meant to break your heart
So sorry, I never meant to break your heart
But you broke mine..."

Дъждът барабани по прозорците... В стаята прониква хлад, потръпвам и обгръщам тялото си с ръце... Студено ми е, тишината ме подтиска и ме кара да се взирам в себе си. Не мога да открия топлината, душата ми е в безнадежност и тъжи... Магията изчезна... Търся те в хилядите лица и сърцето ми не те открива сред тях... Ръцете ми те търсят в тъмнината и не могат да те докоснат... Мирисът на кожата ти ме преследва насън и наяве и ме кара да те гоня, но ти си оставаш все така неуловим... Възглавницата до моята пази отпечатъка ти, завивките ухаят на теб, а леглото все още пази топлината ти... Но теб те няма там... Магия ли е любовта? Или е неуловим лъч светлина? Магия ли е това, което се случи между нас? Или просто игра на въображението? Магия ли си или сън? А може би аз те измислих? Докосвам студеното стъкло, пръстите ми чертаят капките по него... Една от тях се стича надолу, вдигнах ръка и усетих мокротата на лицето си... Не знаех, че плача, а може би е пръснала капка дъжд върху лицето ми...Притварям очи, заслушвам се в музиката и магията й ме отнася... А може би това е била магията на любовта... Измислила съм те... като в сън...

    

понеделник, 27 април 2015 г.

На мама...

Сънувах те...
Сънувах, че се връщам в къщи, за да те прегърна...
Сънувам къщата, сънувам ръцете ти...
Сънувам как ме обгръщат...
Сънувам жасмина на двора,
разцъфнал в пълната си прелест,
ухаещ и снежно-бял...
Сънувам градината ти, пълна с цветя...
Докосвам на сън лалетата,
протягам ръце към нарцисите,
заравям лице в момината сълза...
Сънувам аромата й...
нощем, в тишината на нощта
и я свързвам с дома,
с ръцете ти, с прегръдката ти...
С уюта, който намирам само при теб...

понеделник, 9 март 2015 г.

* * *

* * *

Но вечна е душата,
и твориш с наслада.
Насладата обзема те,
ръце протяга,
и падаш в нейната омая...
Душата ти обсебена е,
и потъва, в насладата
да те обича...


* * *

Под една ръка протегната,
времето докосва ме едва,
разтваря се във мен
и аз потъвам в бездната една,
отчаяно опитваща да те открия.
Вървя аз по ръба сама
и боря се със самотата,
за да намеря време пак
във тебе да се претворя...


* * *
Как угасва пламъкът,
във лилавата вечер...
Удавен в нежното сияние,
докосва върховете на дърветата,
завихря пролетно ухание
и лекичко отваря дверите на пролетта.

* * *
И тихичко се включват в песента
забързаните гласове на утринта,
цвърченето на птиците,
преплетено във клоните,
пропускащи лъчи и синева...
За да докоснат струните,
в смълчаното сърце
и да прогонят пустотата...


* * *

А цъфналите клонки как привличат ме,
за да протегна аз ръце и да те стигна...
Да те догоня, просто ей така...
да те целуна сладко, в безкрайните поля,
за да пропадна бързо, в омаята на любовта... 


* * *

В неделя сутрин на реката,
разхождаха се двама край гората...
Във такт туптяха им сърцата,
ръка протегна той, за да я спре
и към красива пейка да я отведе...
Любов избухна му в очите,
пророниха "Обичам те" устите...


* * *
Вълкът е сам, дори във сетния си дъх,
лъчът докосва го, потрепва
и като котка леко се промъква.
Запалва огън за последен път
в очите, вперени в стената
и бавно притъмнява му душата...


* * *
Да й напомнят в мрака за него,
да я стоплят в студените дни...
Да държат сърцето й вярно,
в бурята свирепа, да устои...
Да напомня на всеки,
любовта как боли...
 

четвъртък, 5 март 2015 г.

По парижките покриви...

По парижките покриви...
черни котки се гонят...
По парижките покриви...
мокри стъпки тичат...
По парижките покриви...
две души се вричат...
да се обичат...
По парижките покриви...
времето спира...
По парижките покриви...
любовта те намира...



сряда, 4 март 2015 г.

Аз съм българче***

В началото на март сме и едни такива хубави мартенски празници ни правят горди и щастливи, че сме българи. Да, да, ама не, както казваше едно време един известен български журналист от далечното минало.
Един от малкото езически обичаи, които тача и почитам с огромно удоволствие е Баба Марта. Наскоро си бях в България и града беше осеян с истински чудеса от ръцете на сръчните българки, а града беше залян от слънчева светлина. Толкова красиво и пролетно се почувствах. Прибрах се и понеже знам, колко е трудно да си намериш мартеници навън, реших да направя няколко приятели щастливи. Разпратих аз моите пакетчета и се надявах да доставя радост на всички. В отговор, без да съм очаквала и като огромна изненада, получих ръчно изработена Пенда от една чудесна жена! Толкова радостна скоро не съм била и реших, че трябва да споделя радостта си с всички. От 10 години живея на едно и също място и моите съседи са свикнали, че украсявам вратата си за празници - виждали са Великденска украса, Хелуинска, Коледна, Валентинска, даже и прословутата Мартеница. И никога до сега, нито едно зрънце от украсата не е било пипвано. Защото всички като мен, в блока, се радват на украсата и искат да им е слънчево. Балконите са обсипани с цветя, пеперуди и птици. Живеем заобиколени отвсякъде с тази красота. Порадвах се малко на Мартеницата си и реших да я закача на вратата, за да ме посреща всеки ден, когато се прибирам и да ме изпраща навън, да ми носи радост. Оцеля обаче само четири дни. Днес явно българският пощальон е минал да остави пакетчетата и е прибрал и мойта Мартеница. :( Защо съм сигурна, че е той ли - ами наскоро ми доставя поща и ей така между другото ме попита, с тази фамилия дали сме българи... Наоколо има само една българка, с която си разменяме мартеници всяка година и не би посегнала към моята. А съседите наоколо не знаят какво е Мартеница, за да си я приберат.
Никога през живота си не съм била толкова ядосана и омерзена от това, че имам нещо общо с такива хора :( Ами да беше попитал, щях да му подаря от сърце мартеничка, както направих на първи с момиче и момче в едно заведение за бързо хранене :( Сърцето ми е широко и би споделило тази радост с всеки, какво по-хубаво да дариш радост на някой???
Толкова е бързал да не го хвана, че е скъсал и кончето, на което висеше...Грозно и болно ми е от това... И се чудя, защо? Прихванали сме от циганите ли? Толкова ли сме бедни, че за два конеца да се излагаме? Толкова ли не може да се замислиш, преди да посегнеш? Как ще се почувства човека отсреща? И после се чудим защо не ни приемат... Ми няма, няма да ни приемат... Щом за два конеца може да посегнеш....
Желая му, тази мартеница да не му донесе късмет, да не му донесе здраве, защото не я поиска, а я открадна!


петък, 13 февруари 2015 г.

* * *

До теб сърцето ми пулсира,

до теб отварям аз очи,

денят ми в тебе се намира,

и слънцето за теб искри...


Отново една обикновена вечер... Отново се приготвяме да излезем на поредното парти...
Чувам как се приготвяш и очаквам с нетърпение да видя любимото лице.
Да се огледам в синевата на очите ти, да заровя умореното си лице в косите ти...
Из къщата се носи твоето ухание - гардении и онази особена нотка любов,
която усещам навсякъде и във всичко, което правиш.
Звучи музика... Дали е в главата ми или си пуснала пак любимото си парче?
Чувам забързаните ти стъпки и се появяваш - експлозия от цветове!
Красива си, в изисканата си червена рокля, а лицето ти грее в тоновете
на любимия ти опушено сив грим...
Протягам ръце и ти потъваш в прегръдката ми.
Докосвам нежно устните ти и вдишвам аромата на тялото ти...
Преплитам пръсти в твоите и краката ми съвсем естествено се понасят
в ритъма на танца...
Докосвам те нежно и сърцето ми пее с Ерик Клептън Wonderful Tonight



четвъртък, 12 февруари 2015 г.

На Ирена ...*

Не ми е тъжно.
Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи. (caribiana)


Ожулих колената да се моля,
за мъничко любов и знам,
че време ми е вече,
да се справя с тази самота...
Тъгата ще остане,
като спътница вярна,
но ще ми дава сили, напред да вървя...
Ще намеря сили в себе си, да открия отново онова,
което на крака ме изправя и ме кара да съм добра...
Ще намеря новото утре,
ще открия сега,
как отново да бъда цяла
и да прогоня тази тъга...
В тишината на синята вечер,
ще намеря път към дома...