По парижките покриви...
черни котки се гонят...
По парижките покриви...
мокри стъпки тичат...
По парижките покриви...
две души се вричат...
да се обичат...
По парижките покриви...
времето спира...
По парижките покриви...
любовта те намира...
четвъртък, 5 март 2015 г.
сряда, 4 март 2015 г.
Аз съм българче***
В началото на март сме и едни такива хубави мартенски празници ни правят горди и щастливи, че сме българи. Да, да, ама не, както казваше едно време един известен български журналист от далечното минало.
Един от малкото езически обичаи, които тача и почитам с огромно удоволствие е Баба Марта. Наскоро си бях в България и града беше осеян с истински чудеса от ръцете на сръчните българки, а града беше залян от слънчева светлина. Толкова красиво и пролетно се почувствах. Прибрах се и понеже знам, колко е трудно да си намериш мартеници навън, реших да направя няколко приятели щастливи. Разпратих аз моите пакетчета и се надявах да доставя радост на всички. В отговор, без да съм очаквала и като огромна изненада, получих ръчно изработена Пенда от една чудесна жена! Толкова радостна скоро не съм била и реших, че трябва да споделя радостта си с всички. От 10 години живея на едно и също място и моите съседи са свикнали, че украсявам вратата си за празници - виждали са Великденска украса, Хелуинска, Коледна, Валентинска, даже и прословутата Мартеница. И никога до сега, нито едно зрънце от украсата не е било пипвано. Защото всички като мен, в блока, се радват на украсата и искат да им е слънчево. Балконите са обсипани с цветя, пеперуди и птици. Живеем заобиколени отвсякъде с тази красота. Порадвах се малко на Мартеницата си и реших да я закача на вратата, за да ме посреща всеки ден, когато се прибирам и да ме изпраща навън, да ми носи радост. Оцеля обаче само четири дни. Днес явно българският пощальон е минал да остави пакетчетата и е прибрал и мойта Мартеница. :( Защо съм сигурна, че е той ли - ами наскоро ми доставя поща и ей така между другото ме попита, с тази фамилия дали сме българи... Наоколо има само една българка, с която си разменяме мартеници всяка година и не би посегнала към моята. А съседите наоколо не знаят какво е Мартеница, за да си я приберат.
Никога през живота си не съм била толкова ядосана и омерзена от това, че имам нещо общо с такива хора :( Ами да беше попитал, щях да му подаря от сърце мартеничка, както направих на първи с момиче и момче в едно заведение за бързо хранене :( Сърцето ми е широко и би споделило тази радост с всеки, какво по-хубаво да дариш радост на някой???
Толкова е бързал да не го хвана, че е скъсал и кончето, на което висеше...Грозно и болно ми е от това... И се чудя, защо? Прихванали сме от циганите ли? Толкова ли сме бедни, че за два конеца да се излагаме? Толкова ли не може да се замислиш, преди да посегнеш? Как ще се почувства човека отсреща? И после се чудим защо не ни приемат... Ми няма, няма да ни приемат... Щом за два конеца може да посегнеш....
Желая му, тази мартеница да не му донесе късмет, да не му донесе здраве, защото не я поиска, а я открадна!
петък, 13 февруари 2015 г.
* * *
До теб сърцето ми пулсира,
до теб отварям аз очи,
денят ми в тебе се намира,
и слънцето за теб искри...
Отново една обикновена вечер... Отново се приготвяме да излезем на поредното парти...
Чувам как се приготвяш и очаквам с нетърпение да видя любимото лице.
Да се огледам в синевата на очите ти, да заровя умореното си лице в косите ти...
Из къщата се носи твоето ухание - гардении и онази особена нотка любов,
която усещам навсякъде и във всичко, което правиш.
Звучи музика... Дали е в главата ми или си пуснала пак любимото си парче?
Чувам забързаните ти стъпки и се появяваш - експлозия от цветове!
Красива си, в изисканата си червена рокля, а лицето ти грее в тоновете
на любимия ти опушено сив грим...
Протягам ръце и ти потъваш в прегръдката ми.
Докосвам нежно устните ти и вдишвам аромата на тялото ти...
Преплитам пръсти в твоите и краката ми съвсем естествено се понасят
в ритъма на танца...
Докосвам те нежно и сърцето ми пее с Ерик Клептън Wonderful Tonight
до теб отварям аз очи,
денят ми в тебе се намира,
и слънцето за теб искри...
Отново една обикновена вечер... Отново се приготвяме да излезем на поредното парти...
Чувам как се приготвяш и очаквам с нетърпение да видя любимото лице.
Да се огледам в синевата на очите ти, да заровя умореното си лице в косите ти...
Из къщата се носи твоето ухание - гардении и онази особена нотка любов,
която усещам навсякъде и във всичко, което правиш.
Звучи музика... Дали е в главата ми или си пуснала пак любимото си парче?
Чувам забързаните ти стъпки и се появяваш - експлозия от цветове!
Красива си, в изисканата си червена рокля, а лицето ти грее в тоновете
на любимия ти опушено сив грим...
Протягам ръце и ти потъваш в прегръдката ми.
Докосвам нежно устните ти и вдишвам аромата на тялото ти...
Преплитам пръсти в твоите и краката ми съвсем естествено се понасят
в ритъма на танца...
Докосвам те нежно и сърцето ми пее с Ерик Клептън Wonderful Tonight
четвъртък, 12 февруари 2015 г.
На Ирена ...*
Не ми е тъжно.
Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи. (caribiana)
Ожулих колената да се моля,
за мъничко любов и знам,
че време ми е вече,
да се справя с тази самота...
Тъгата ще остане,
като спътница вярна,
но ще ми дава сили, напред да вървя...
Ще намеря сили в себе си, да открия отново онова,
което на крака ме изправя и ме кара да съм добра...
Ще намеря новото утре,
ще открия сега,
как отново да бъда цяла
и да прогоня тази тъга...
В тишината на синята вечер,
ще намеря път към дома...
Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи. (caribiana)
Ожулих колената да се моля,
за мъничко любов и знам,
че време ми е вече,
да се справя с тази самота...
Тъгата ще остане,
като спътница вярна,
но ще ми дава сили, напред да вървя...
Ще намеря сили в себе си, да открия отново онова,
което на крака ме изправя и ме кара да съм добра...
Ще намеря новото утре,
ще открия сега,
как отново да бъда цяла
и да прогоня тази тъга...
В тишината на синята вечер,
ще намеря път към дома...
вторник, 9 декември 2014 г.
Министър Москов, по-добре ли е умрял циганин вместо пребит лекар?! *
От известно време из интернет пространството се носят думите на министър Москов и всичкото живо политик се втурна да го заклеймява като ксенофоб и расист. Как искал да въведе нови правила и да променял видиш ли вида, в който излизат линейките навън. И веднага стигнахме резонно до оставката му.
Повод за моите писания е статията на многоуважавания другар Папазян..., който все по-често пише странни и поръчкови статии. Преди, когато се ограничаваше до футбола, нещата бяха доста по-добри. Сега бъка от интересни предположения и благоразположение към циганите.
Аз си признавам, че не съм ксенофоб, расист или нещо по-лошо, но някак от вътре ми иде да му изръкопляскам на министъра. Време беше някой да излезе и да каже истината и не ме интересува какво е съотношението между бити от бели и бити от цигани лекари, най-малкото защото до сега не съм видяла осъден циганин, докато българи има много такива.
В нашата държава има един основен проблем, че някои са по-граждани от други и като такива, много често си позволяват да се възползват от благата на същата тази държава, но видиш ли, без да спазват някакви задължения към нея. А навсякъде по света, хорицата казват, че видиш ли, след като имаш права, то имаш и задължения.
Не знам къде другаде има държава, в която на циганите им се позволява да не си плащат ток, вода, не биват съдени, а държани като изгоден електорат и ползвани за различни цели.
О да, другарю Папазян, част от политиците, нямат сметка циганите да бъдат образовани, да бъдат накарани да си плащат здравни осигуровки и да ходят навреме на лекар, за да не изпадаме в ситуации като тази, да бъдат пращани полицаи с линейката.
Всеки един от нас знае, че ако не плаща данъци, ток, вода, телефон, не спазва реда, то във всеки един момент може да бъде санкциониран, арестуван или да му бъде спрян тока, водата, телефона и изобщо да си има проблеми със съответните власти.
А от парламентарната трибуна господа политиците, излъскани до блясък, под булото на властта ни обясняват как ние не трябва да защитаваме министъра, защото той нарушавал нечии права.
Господа и дами политици, а моите права кой ги защитава? И защо аз да мра, докато някъде бият медиците? Аз също разчитам на тези линейки, на тези специалисти, на тази помощ. И докато аз си плащам, за да получа навременна и адекватна помощ, там някъде бият медиците и им пречат да стигнат до мен... До тези, които си плащат, за сметка на тези, които доят системата.
Аз, а и хиляди като мен, не са съгласни господа и дами и ни писна всичко да е за наша сметка!
*Министър Москов, по-добре ли е умрял циганин вместо пребит лекар?!
вторник, 4 ноември 2014 г.
Под горящия купол на цирка...*
И така - отново страната беше разтресена от поредните избори, отново интересни резултати, отново интересни договорки между партиите...
И поредният потресаващ случай - отново съвестта на страната изгоря на поредната клада... А дали? Трудно се пише за такива неща, много трудно, но от случая с Пламен Горанов някак не мога да приема, че това е нормално - здрави, млади прави хора, уж без психически проблеми, да излязат на улицата и да си драснат клечката... А в страни от тях, лешоядите да кръжат и да снимат... Какво точно промени моралните ценности у нас? Какво може да докара един човек до там, че вместо да се втурне да гаси пожар, той застава отстрани и го снима? Какво ни принизява до толкова? Типично римска максима - хляб и зрелища... А на арената са младите хора, хоито принасят себе си в жертва на Цезар... Осъденият на смърт те поздравява! Това ли правим ние? Осъждаме на смърт душите си, защото не можем да поемем здраво юздите на живота си в ръце и да ги насочим там, където можем да постигнем свободата...Какво налага такава безумна смърт? Как може майка, да посегне на живота си и да остави товара на своята вина върху плещите на детето си? Кое може да бъде толкова тежко, че да скъса нишката с живота? Да пререже до корен любовта? Как може една майка да прехвърли своите демони върху душата на детето си?
А какво точно налага грозното поведение на медиите? И защо обожествяваме и въздигаме на пиедестал такава смърт? С какво е по-различен или по-велик този, който посяга към огън от този, който посяга към нож? Или отрова? Или пък въже? И защо едни са по-високо от други? Или по-възвисени от други, че да заслужат ден на траур?
С какво този акт, ще помогне на страната ни? По какъв начин ще засегне политиците? Или ще промени нещата? Как ще отвори очите на хората?
Може само да причини мъка... огромна мъка на едно 11-годишно дете... Да го бележи с огнената дамга на вината... За това, че не е било достатъчно умно, за да задържи любовта на мама...
Поредният цирк, в който клоуните не се сменят, а дресьорите все по-настървено ръгат с остена животните... Докато не сломят духа им и на манежа не останат с пречупен гръбнак гордите лъвове...
*Заглавието е породено от статията ПАРТИЙНИ КИБРИТИ
сряда, 29 октомври 2014 г.
Край морето*
Край морето Стоях загледан: едностайно вълната гонеше вълна в море - пустинно и безкрайно. А сякаш птица, лекокрила, ей кораб с опнати платна - стрела не би го опредила. "Постой" - по пеница бразда бе кратка негова следа... Току се кораба затули и огън-сълза из очи полекичка се претъркули. Светът - море... И нявга що ли след мене тук ще поличи от преживените неволи? Пейо ЯворовОт дълги години съм в чужбина и си мислех, че съм свикнала с така наречената homesickness, но понякога все още ме изненадва и ме грабва с хищните си пръсти, не ме оставя да дишам и сякаш шеметно ме връща назад. В края на октомври сме и който е бил на морския бряг ще каже, че в момента морето не е особено привлекателно, няма нищо общо с летния блясък, топлина и уют. Но за мен винаги е било прелестно, когато е бурно, разпенено и свирепо... А зимата е особено красиво. Няма такива цветове и такъв мирис. Днес напълно внезапно, докато вървях по една Мюнхенска улица, с такава сила ме сграбчи миризмата на море... Все едно ме викаше, мамеше ме обратно. Толкова силно почувствах уханието на морето, че все едно бях там, на брега, разперила ръце, в опит да го прегърна... Разплаках се... Усетих го толкова истинско, наред с миризмата на студа, на зимата тук, сякаш ако затворех очи, щях да се върна отново там... И в следващия миг усещането изчезна... Озовах се на една шумна мюнхенска улица, със сълзи в очите и мисълта, че искам, отчаяно искам да докосна морето... *Край морето
Абонамент за:
Публикации (Atom)

